балканско кино

• 
• Add new коментар

57-ми Международен кинофестивал в Солун, 3-13 ноември 2016 г.

Международният кинофестивал в Солун има поне две важни и отличаващи го особености. Той е последният за годината голям кинофорум в Европа и предлага своеобразна равносметка за годишната екранна „жътва”, тъй като събира в 11 дни най-доброто от изминалия сезон.

А от друга страна Солун, наред със София и Сараево, е изключително представителното и важно средище за регионалното кино, защото специалната програма „Балкански преглед” показва каймака от филмовата продукция на 12-те държави от полуострова.

И тази година поредното 57-мо фестивално издание потвърди безспорната значимост на Солун за балканското кино, като представи общо 17 нови филма (12 пълнометражни игрални и 5 късометражни) в селекцията „Балкански преглед”. Но като отчетем и трите гръцки филма (копродукции с други страни) в основния конкурс, то количественото присъствие на регионалното кино се откроява отчетливо. Тук става дума само за нова премиерна продукция от текущата година, защото редом с нея бе представен с впечатляваща авторска панорама изтъкнатият турски режисьор Зеки Демиркобуз (11 заглавия от периода 1994-2016 г.)

Друга важна характеристика на балканската продукция в Солун е отсъствието на „географски” баланс или количествена равнопоставеност на отделните страни. Селекционерите търсят качество и тази година отново, както през последните 5-6 години, доминираха филмите от Румъния (5 заглавия) и Турция (3). А това е още едно обективно потвърждение за безспорния възход на тези две кинематографии.

В общата фестивална панорама се открои своеобразен тематичен блок за дестабилизиращите кризи в съвременния свят и в частност тежките поствоенни травми в обществото, които дълго затормозяват нормалното човешко битие. Няма как балканската селекция да избегне тази тема, особено след тежкото „наследство” от войните при разпада на бивша Югославия.

Сръбският филм „Добра жена” (Dobra zena, 2016) е тъкмо за поствоенните травми в индивидуалното съзнание, което не може да забрави миналото, когато в него се е загнездила виновната съвест. Филмът е режисьорски дебют на популярната актриса Миряна Каранович, получила международна известност от знакови ленти като „Баща в командировка” на Емир Кустурица и „Гърбавица” на Ясмила Жбанич. „Добра жена” съчетава в сгъстен екранен разказ личната драма на главната героиня, диагностицирана с рак на гърдата (в ролята, разбира се, е самата режисьорка) и нейното закъсняло във времето откритие, че съпругът й е участвал във военни престъпления срещу цивилни граждани. Показателно е, че днес, почти 25 години след кървавите конфликти, филмът е копродукция на кинематографисти от православна Сърбия, католическа Хърватия и мюсюлманска Босна. А тъкмо през тях преминаваше жестоката бразда на кървавите братоубийства.

По подобен начин обръща камерата към същата тема и косовският дебютант Фатон Байрактари в „Дом, сладък дом” (Home Sweet Home, 2016), като сюжетът му е дори парадоксален: считаният за убит баща в семейство с три деца, се завръща неочаквано след няколко години в неизвестност. А това създава странна ситуация за близките, привикнали да живеят без него, но пък със сирашки помощи и други социални бонуси, които сега ще бъдат спрени. Освен това местното училище вече носи неговото име и предстои откриване на готовия му паметник като загинал герой. Ето как травмите в индивидуалното съзнание отекват с неочакван социален ефект.

В Солун румънското кино винаги е очаквано с повишен интерес, още повече при филм от режисьор с впечатляваща филмография като Кристи Пую - в случая със селектирания в основния конкурс на Кан 2016 „Сиераневада” (Sieranevada, 2016). Макар много дълъг (173 минути) и в Кан, и в Солун филмът получи заслужени овации и високи оценки от критиката. Сюжетът събира едно семейство за помен на починалия неотдавна баща. Това става повод за много сериозен разговор за миналото не само на роднините, но и за целия период на комунизма в страната, когато е преминал животът на покойника. За отбелязване е великолепното чувство за хумор, което на моменти проблясва в диалога. „Сиераневада” е четвърти игрален филм на режисьора и трети от амбициозния му проект под общо заглавие „Шест истории от кварталите на Букурещ”. С първия от тях – „Смъртта на господин Лазареску” (2005) Кристи Пую бе за първи път в Кан и тогава спечели наградата „Особен поглед”. Сега той е безспорно утвърден автор, който до голяма степен определя облика на днешното румънско кино като водещо не само на Балканите, но и в цяла Източна Европа.

В балканската програма конкуренцията е най-силна от страна на турското кино. То има своите национални, исторически и социо-културни особености, но през последните години от началото на ХХІ век определено изживява период на мощна идейна актуализация и значително художествено израстване. Най-ярките му режисьори Нури Билге Джейлан, Зеки Демиркубуз, Дервиш Заим, Йешим Устаоглу и други с всеки свой нов филм бележат поредна стъпка във възходящото движение на тази национална кинематография. Но наред с тях всяка година се появяват и нови млади режисьори, които вдъхват надежда и разширяват периметъра на творческите успехи.
Сега в Солун един очарователен зимен пасторал „Рауф” (Rauf, 2016) на двама талантливи дебютанти - Баръш Кая и Сонер Джанер (вече наградени на София Филм Фест) припомня със светла носталгия детството, но върху болезнен, депресивен фон от тътена на стрелба в невидимата война някъде из Източен Анадол. Във филма се долавя незададеният пряко въпрос: докога спиралата на политическите конфликти ще разтърсва страната?

А опитният Зеки Демиркубуз с присъщите си бързи темпове на работа, е успял след „Прилошаване” (Bulanti, 2015, който също видяхме на последния София Филм Фест) да завърши най-новия си филм „Жарава” (Kor, 2016) – семейна психологическа драма за двойка, освободена от догмите на исляма, но все още в културния контекст на ориента. Амбициите на режисьора са очевидно високо над мелодрамата, към детайлно вглеждане в нюансите на семейния лабиринт, макар че метафората в заглавието подсказва по-простичко разчитане: когато семейното огнище се превърне в жарава, тя изгаря, но не топли.

Домакините от Гърция показаха, разбира се, голяма селекция от 23 филма в националния преглед и други три в международния конкурс. Зрителите откроиха като фаворит „Площад Америка” (Plateia Amerikis, 2016) – втори за младия режисьор Янис Сакаридис, който е успял в привидно обикновения всекидневен ритъм на един спокоен атински площад да вмъкне тревожната тема за миграционния поток от Близкия Изток и така да актуализира някои позабравени расистки заплахи.
А „Парк” (Park, 2016) на дебютантката София Екзарху е с остър социален патос за днешната безнадежност в долните слоеве на обществото. Тя е намерила великолепна сюжетна схема: всекидневния живот на бедни хора от „дъното”, които обитават опустялото и занемарено Олимпийско село, след иначе бляскавите игри през 2004 година.

За съжаление, тази година нас ни нямаше в основния конкурс, където през 2014 дебютният „Урок” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов триумфира с две награди (най-добър сценарий и за женска роля на Маргита Гошева). Но пък сега режисьорският тандем присъстваше в подборката „Балкански преглед” с втория си филм „Слава”, приет много радушно от зрителите. А като символично предаване на щафетата и съвсем младият Христо Симеонов показа прекрасния си късометражен филм „Синът”. Освен това в официалната програма, ала извън конкурса, домакините бяха включили 4 заглавия, нашумели през годината и сред тях бе дебютът „Безбог” на Ралица Петрова.