Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

"АРТИСТЪТ": ПОКЛОН ПРЕД „ВЕЛИКИЯ НЯМ“?!


22.02.2012  Текст:  Красимир Кастелов

Жан Дюжарден

   

От 24 февруари и на наш екран излиза заснетият в Холивуд френско-белгийски филм „Артистът“, който със сигурност ще се нареди само два дни по-късно
сред победителите на 84-та церемония за връчване на наградите „Оскар“.

„Великият ням, ли?!“ - недоумяват навярно и нашите зрители, от които се очаква да прибавят своята лепта към касовия успех на широко рекламирания филм, чиито приходи до момента надхвърлят $72 млн., при бюджет от $15 млн.
Разбираема е почудата им, естествено, защото наистина е трудно да се повярва, че точно черно-бял ням филм може да спечели сърцата на милионите днешни зрители, привикнали с шумните, шарени и преливащи от специални ефекти съвременни филми.
Най-удивителното е, че основният конкурент на „Артистът“ в надпреварата за наградите „Оскар“, е „Изобретението на Хюго“ (Hugo), който също е посветен на епохата на нямото кино, само че Мартин Скорсезе напомня за нейното начало, вдъхновен от биографията на Жорж Мелиес и неговия принос в създаването на първите неми филми. Докато френският режисьор на „Артистът“ Мишел Азанависиюс ни занимава с края на тази легендарна епоха, причинен от навлизането на звука, черпейки вдъхновение от историята на Холивуд и неговия принос за кардиналните промени в световната индустрия на развлечението към края на 20-те години на миналия век.
Ето че произнесох и ключовата дума "развлечение", разсейваща всички възможни недоразумения, свързани с безпрецедентната провокация, каквато е „Артистът“. Защото онези, които очакват да видят на екрана действително дълбок поклон пред „Великия ням“, познат ни от филмите на Грифит, Щрохайм, Айзенщайн, Мурнау, Ланг, Виго и цялата плеяда легендарни творци, превърнали от панаирджийското развлечение достоен съперник на литeратурата и театъра, ще останат разочаровани. Все пак Азанависиюс много тънко пародира обожаваните в онези години от масите неми филми и без да се поддава на носталгията по ненадминатите образци на това кино, отдава дължимото на онези, които изобретяват нови начини за доставяне удоволствие на хората, използвайки творчески звука. В известен смисъл неговият филм прозвучава и като апел към съвременните творци да търсят по-адекватно приложение на техническите нововъведения, възникващи едва ли не всеки ден.
Повечето от рецензиите, посветени на „Артистът“, акцентират върху прекрасната игра на Жан Дюжарден (Джордж Валентин) и Беренис Бежо (Пепи Милър), операторското майсторство на Гийом Шифман (Guillaume Schiffman) при стилизацията на изображението в духа на немите филми, както и върху музиката на Людовик Бурс (Ludovic Bource), но не се опитват да отговорят на въпроса: Защо Джордж Валентин толкова упорито отказва да говори от екрана?
В неговата ситуация са се намирали немалко от звездите на нямото кино (най-вече Дъглас Феърбанкс и Джон Гилбърт) и техният отказ (или неумение) да говорят е допринесъл за бързия им залез след навлизането на звука. Каква е все пак дълбоката причина за упоритата им съпротива срещу новото средство?
Безспорно, нямото кино в онези години е било разработило почти до съвършенство своята естетика, основана върху отсъствието на звука и говора. И когато изведнъж се пристъпва към тяхното използване, повечето кинотворци се стъписват. Защото изпитват панически страх от фалша. Навлизането на синхронния звук заплашва да ги разконспирира, разваляйки сладката илюзия за истинността на чувствата, предадени чрез екрана, а истинският Артист се страхува най-много именно от това. Джордж Валентин се разколебава в себе си, проумявайки, че дължи огромната си популярност на един външен образ и на целия условен свят, на фона на който този образ се откроява.
Филмът разкрива драмата на Артиста, който въпреки огромното си желание, рядко успява да бъде напълно искрен пред зрителите и особено пред себе си. Едва ли е случайно, че Джордж Валентин се опитва да спаси от пожара тъкмо ролката със сцената на своя танц с Пепи Милър, запечатала неговите истински чувства. Танцувалният мюзикъл се оказва спасителен пояс за кариерата му в киното, именно защото е средството, което в ранните години на звуковото кино, гарантира спасение от фалша на излишното говорене от екрана.
Внимателният зрител едва ли ще възприеме този финал като евтин хепиенд, досещайки се за неговата многозначност. Защото героят намира начин да участва в звукови филми, но без да капитулира като Артист, запазвайки правото си да продължи да изразява чувствата си без да говори. Степът, който танцува накрая със своята любима, е донякъде израз и на тържеството на неговия своеобразен бунт.
Оценка на филма 8.5 /10



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации