Има актьори, чиято слава изгрява внезапно като фойерверк, докато други чакат с десетилетия преди и на тяхната улица да изгрее слънце, както се казва. И не винаги нещата опират до таланта или щастливия случай, макар че без тях, естествено, нищо не става.
Звездата на Антъни Куин изгрява цели две десятилетия, след старта на филмовата му кариера, благодарение на упорития му труд и срещата с един голям режисьор.
Това прекалено забавяне си има обективни причини. Главната е в неговия произход. Роден в Мексико, до 12-годишна възраст въобще не говори английски. И впоследствие не успява да се отърси от акцента си, който му пречи да играе англосаксонски персонажи. А и във външността на широкоплещестия мъж, с гъсти вежди над почти индианското изражение на лицето и квадратната челюст, има нещо сурово и заплашително, което го предопределя за роли на хулигани, злодеи или представители на различни „национални малцинства“.
По време на снимките на четвъртия си филм „Човекът от равнината“ (1937), в който играе индианец, се запознава с актрисата Катрин - дъщеря на прочутия холивудски режисьор Сесил Де Мил. Още същата година тя му става съпруга. Но Куин не се възползва от тъста си и получава второстепенни роли още дълго време. Отново и отново играе червенокож във филми като „Бъфало Бил“ (1944), „Черно злато“ (1947), „Семинолът“ (1953), а също испанец в „Последния влак от Мадрид“ (1937), филипинец в „Завръщане в Батаан“ (1945) и китаец в „Небето на Китай“ (1945).
Кариерата му продължава да буксува, макар че на няколко пъти привлича вниманието на зрителите. Например, с ролята си на мексиканец, станал невинна жертва на линчуване, от уестърна на Уилям Уелмън „Инцидент в Оксбоу“ (1943). А темпераментното му танго с прелестната Рита Хейуърт във филма „Кръв и пясък“ (1941) показва, че може да бъде и чаровен любовник, но по онова време за подобни персонажи предпочитат актьори с външността на Рудолф Валентино.
Разочарован от хода на кариерата си в киното, през 1947 г. Антъни Куин заминава за Ню Йорк, където доусъвършенства актьорското си майсторство в прочутото „Актърс студио“ на Лий Страсбърг и Елия Казан. Последният го включва в трупата за знаменития си спектакъл по Тенеси Уилямс „Трамвай „Желание“. Куин е дублиращ изпълнител на ролята на Стенли Ковалски, поверена на Марлон Брандо. Според изследователите на творчеството му, неговата интерпретация също впечатлява публиката със своята достоверност и чувството си за хумор.
Ето защо Елия Казан му поверява и ролята на Еуфемио - користният и хитър брат на Емилиано във филма „Да живее Сапата!" (1952) отново с Марлон Брандо. Куин се справя блестящо и е удостоен с „Оскар“ за най-добро поддържащо изпълнение. Наградата го прави известен и той е поканен да се снима в Италия, където само за 11 месеца участва в пет продукции, но все във второстепенни роли.
По време на една от тях се запознава с Джулиета Мазина, която го представя на своя съпруг – режисьора Федерико Фелини, който го харесва за главната роля във филма си „Пътят“ (1954). Образът на мрачния, озлобен от живота Дзампано, препитаващ се чрез демонстрации на своята необикновена сила, обединява чертите на всички грубияни и злодеи, пресъздадени до този момент на екрана от Куин. Но под гениалната режисура на Фелини той разкрива еволюцията на своя герой, пробуждането на човешкото в звяра. След раздялата със своята дневна робиня и нощна утешителка - слабоумната Джелсомина (Джулиета Мазина), Дзампано не само разбира значението на любовта и предаността, но осъзнава и целия ужас на непоносимата си самота. Именно с ролята си в „Пътят“ Антъни Куин най-после печели отдавна мечтаното и заслужено международно признание и се превръща в кинозвезда.
През 1956 г. получава втория си „Оскар“ за превъплъщението си в Пол Гоген от филма „Жажда за живот“ (1956) на Винсънт Минели, в който ролята на Ван Гог изпълнява Кърк Дъглас. Независимо че присъства на екрана едва 6 минути, Антъни Куин създава изключително правдив и запомнящ се образ, който допринася много за успеха на филма.
През същата година излиза „Парижката света Богородица“, който е много популярен навремето и у нас. В него Антъни Куин играе по неподражаем начин Квазимодо – уродливият звънар от парижката катедрала Нотр Дам, който е влюбен до полуда в красивата циганка Есмералда (Джина Лолобриджида).
Първата номинация за „Оскар“ за главна роля му носи филмът „Wild Is the Wind“ (1957), в който си партнира с Ана Маняни.
Възходът на кариерата му продължава с участието във филми, като „Бели сенки“ (1960), „Последният влак от Гън Хил“ (1959), „Оръдията на Навароне“ (1961), „Лорънс Арабски“ (1962) и „Реквием за един боксьор“ (1962), в който пресъздава превъзходно драмата на професионален боксьор, принуден да слезе от ринга, за да не ослепее от усложненията след многобройните боеве, в които е участвал. Изключително е майсторството, с което актьорът представя гордостта на поваления боец, който въпреки че губи всичко, запазва човешкото си достойнство.
През 1964 г. Антъни Куин изпълнява коронната си роля в „Зорба гъркът“ на Михалис Какоянис. Това е най-запомнящото се негово екранно превъплъщение, което му носи световна слава. Куин съумява да вдъхне на героя си своето упорство, непреклонност, хуманизъм и хедонизъм. Неговият Зорба е екстракт на оптимизма и фантазията на гръцкия народ – истинско олицетворение на неизчерпаемата му сила и енергия. Незабравима е финалната сцена с танца сиртаки, изразяваща същността на жизнелюбивата натура на неговия герой, който като Антей черпи сили от съприкосновението си със земята. За тази си роля Антъни Куин е номиниран отново за „Оскар“, който обаче получава Рекс Харисън за „Моята прекрасна лейди“.
Впоследствие прославеният актьор се снима още в над 30 филма, но не успява да достигне отново равнището, демонстрирано в шедьовъра „Зорба гъркът“. Най-ярките му роли през последната фаза от неговата дълга кариера са в исторически суперпродукции като „Тайната на Санта Витория“ (1969), „Посланието“ (1976) и „Лъвът на пустинята“ (1981), а също и в италианската комедия „Блъф“ (1976), в която негов партьнор е Адриано Челентано.
През 1988 г. играе в „Онасис: най-богатият човек на света“, след което участва в тв-филми – като версията на „Старецът и морето“ от 1990 г. и „Това не може да бъде любов“ (1994) с Катрин Хепбърн.
Източник: моята статия за Антъни Куин във в. "ТВ Сага" от 16.06.2011
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
