Има актьори, чиято слава изгрява внезапно като фойерверк, докато други чакат с десетилетия преди и на тяхната улица да изгрее слънце, както се казва. И не винаги нещата опират до таланта или щастливия случай, макар че без тях, естествено, нищо не става. 
Звездата на АНТЪНИ КУИН изгрява в продължение на цели две десeтилетия благодарение на упорития му труд и срещата с един изключителен режисьор.

Това прекалено забавяне си има обективни причини. Главната е в неговия произход. Роден в Мексико, до 12-годишна възраст въобще не говори английски. И в последствие не успява да се отърси от акцента си, който му пречи да играе англосаксонски персонажи. А и във външността на широкоплещестия мъж, с гъсти вежди над почти индианското изражение на лицето и квадратната челюст, има нещо сурово и заплашително, което го предопределя за роли на хулигани, злодеи или представители на различни „национални малцинства“.

По време на снимките на четвъртия си филм „Човекът от равнината“ (1937), в който играе индианец, се запознава с актрисата Катрин - дъщеря на прочутия холивудски режисьор Сесил Де Мил. Още същата година тя му става съпруга. Но Куин не се възползва от тъста си и получава второстепенни роли още дълго време. Отново и отново играе червенокож във филми като „Бъфало Бил“ (1944), „Черно злато“ (1947), „Семинолът“ (1953), а също испанец в „Последния влак от Мадрид“ (1937), филипинец в „Завръщане в Батаан“ (1945) и китаец в „Небето на Китай“ (1945).

Кариерата му продължава да буксува, макар че на няколко пъти успява да привлече вниманието на зрителите. Например, с ролята си на мексиканец, станал невинна жертва на линчуване, в уестърна на Уилям Уелмън „Инцидентът в Оксбоу“ (1943). А темпераментното му танго с прелестната Рита Хейуърт в „Кръв и пясък“ (1941) показва, че може да бъде и чаровен любовник, но по онова време за подобни персонажи са повече предпочитани актьори с външността на Рудолф Валентино.

Разочарован от хода на кариерата си в киното, през 1947 г. Антъни Куин заминава за Ню Йорк, където доусъвършенства актьорското си майсторство в прочутото „Актърс студио“ на Лий Страсбърг и Елия Казан. Последният го включва в трупата за знаменития си спектакъл по Тенеси Уилямс „Трамвай „Желание“. Куин е дублиращ изпълнител на ролята на Стенли Ковалски, поверена на Марлон Брандо. Според изследователите на творчеството му, неговата интерпретация също впечатлявала публиката с достоверността и чувството за хумор.
Ето защо Елия Казан му възлага и ролята на Еуфемио - користният и хитър брат на Емилиано във филма „Да живее Сапата!" (1952) отново с Марлон Брандо. Куин се справя блестящо и е удостоен с „Оскар“ за най-добро поддържащо изпълнение. Наградата го прави известен и той е поканен да се снима в Италия, където само за 11 месеца участва в пет продукции, но все второстепенни роли. Така се запознава с Джулиета Мазина, която го представя на своя съпруг – режисьора Федерико Фелини, който го харесва за главната роля във филма си „Пътят“ (1954). Образът на мрачния, озлобен от живота Дзампано, препитаващ се чрез демонстрации на своята необикновена сила, обединява чертите на всички грубияни и злодеи, пресъздадени до този момент на екрана от Куин. Но под гениалната режисура на Фелини той разкрива еволюцията на своя герой, пробуждането на човешкото в звяра. След раздялата със своята дневна робиня и нощна утешителка - слабоумната Джелсомина (Джулиета Мазина), Дзампано не само проумява значението на любовта и предаността, но осъзнава и целия ужас на непоносимата си самота. Именно с ролята си в „Пътят“ Антъни Куин най-после печели отдавна мечтаното и заслужено международно признание и се превръща в кинозвезда.
През 1956 г. получава втория си „Оскар“ за превъплъщението си в художника Пол Гоген от „Жажда за живот“ (1956) на Винсънт Минели, в който ролята на Ван Гог изпълнява Кърк Дъглас. Независимо че присъства на екрана едва 6 минути, Антъни Куин успява да създаде изключително правдив и запомнящ се образ, който допринася много за успеха на филма. 
През същата година излиза и „Парижката света Богородица“, който е много популярен навремето и у нас. В него Антъни Куин пресъздава по неподражаем начин Квазимодо – уродливият звънар от парижката катедрала Нотр Дам, който е влюбен до полуда в красивата циганка Есмералда (Джина Лолобриджида).
Първата номинация за „Оскар“ за главна роля получава за филма „Wild Is the Wind“ (1957), в който си партнира с Ана Маняни. Възходът на кариерата му продължава с участието в „Бели сенки“ (1960), „Последният влак от Гън Хил“ (1959), „Оръдията на Навароне“ (1961), „Лорънс Арабски“ (1962) и „Реквием за един боксьор“ (1962), в който представя превъзходно драмата на професионален боксьор, принуден да слезе от ринга, за да не ослепее от усложненията след многобройните боеве, в които е участвал. Изключително е майсторството, с което Куин показва как поваленият боец запазва човешкото си достойнство. 
През 1964 г. Антъни Куин изпълнява коронната роля в своята кариера. Филмът е „Зорба гъркът“ на Михалис Какоянис. Това е най-запомнящото се екранно превъплъщение на актьора, което му носи световна слава. Куин съумява да вдъхне на своя герой нещо от своето упорство, непреклонност, хуманизъм и хедонизъм. Неговият Зорба е екстракт на оптимизма и фантазията на гръцкия народ – истинско олицетворение на неизчерпаемата му сила и енергия. Незабравима е финалната сцена с танца сиртаки, изразяваща същността на жизнелюбивата натура на Зорба, който като Антей черпи сили от съприкосновението си със земята. За тази си роля Антъни Куин е номиниран отново за „Оскар“, но не го получава, защото членовете на американската академия за филмово изкуство харесват повече  Рекс Харисън в „Моята прекрасна лейди“. Едва ли някой обаче още си спомня за това изпълнение, докато ролята на Антъни Куин в "Зорба гъркът" е незабравима!

Впоследствие прославеният актьор се снима в още над 30 филма, но не успява да достигне отново равнището, демонстрирано в шедьовъра на Какоянис. Най-ярките му роли през последната фаза от неговата дълга кариера са в исторически суперпродукции като „Тайната на Санта Витория“ (1969), „Посланието“ (1976) и „Лъвът на пустинята“ (1981), а също и в италианската комедия „Блъф“ (1976), в която негов партьнор е Адриано Челентано.

През 1988 г. играе в „Онасис: най-богатият човек на света“, след което участва в тв-филми – като версията на „Старецът и морето“ от 1990-а и „Това не може да бъде любов“ (1994) с Катрин Хепбърн. 
Източник: моята статия за Антъни Куин във в. "ТВ Сага" от 16.06.2011
Още за легендарния актьор може да прочетете тук.