Тарковски си отиде на 54 години, успявайки да заснеме едва 7 пълнометражни игрални филма. Но независимо от това, той заслужи видно място в пантеона на седмото изкуство, наред с Бергман, Антониони, Фелини, Бунюел, Куросава... Какво ли би било, ако бе осъществил поне половината от онова, за което мечтаеше? За съжаление, повечето от проектите му са отхвърлени от държавната кинематография (Госкино) на бившия Съветски съюз. Искал е да екранизира „Престъпление и наказание“, „Идиот“ и „Бесове“ на Достоевски, „Обломов“ на Гончаров, „Хамлет“ на Шекспир. Надявал се е да пренесе на екрана „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. Години наред обмислял идеите си за филми, посветени на протопоп Авакум и свети Антоний. Но така и не успява да осъществи дори част от грандиозните си замисли.
При това в неговите предложения до Госкино нямало нищо дисидентско, нищо антисъветско. Дори и след като се озовава на Запад като невъзвращенец, Тарковски си остава дълбоко руски по дух творец. Съветската социалистическа система обаче никога не го е възприемала като свой. Чиновниците от сферата на културата през онези години (70-те и 80-те на миналия век) не са можели (или не са искали!) да вникнат в дълбочината и многозначността на неговите филми, но неразбирането им ги е карало да мислят, че в тях са закодирани „вредни“ послания.

„Вредното“ в кинематографичното творчество на Тарковски от тяхна гледна точка се корени в стремежа му да възроди низвергнатите от социалистическата държава християнски ценности. 

„Културата не може да съществува без религия. Културата сублимира в религията, а религията — в култура“, — смятал Тарковски, който е не само изключителен кинорежисьор, но и  дълбок религиозен мислител и нравствен максималист, умеещ като никого другиго да „проповядва“ чрез своите високохудожествени филми вечните истини. Разбира се, че на такъв като него, не би могло да му бъде лесно в условията на една атеистична държава като бившия Съветски съюз! Но едва ли би му било по-лесно и днес – в условията на вездесъщата бездуховност - не само в родната му Русия.
Ако отново гледате филмите му, ще се удивите на прозорливостта на този човек, който още през 70-те години на миналия век предусеща надвисналата духовна катастрофа над неговата страна. Тревожел го е обаче не разпадът на системата, а разпадът на човека. 
„Духът и плътта, чувството и разумът никога вече няма да могат да се съединят. Твърде късно е. Увредени сме от страшната болест, наречена бездуховност, която, уви, е смъртоносна. Човечеството прави всичко, за да се самоунищожи“, - пише той в своя дневник.
Опитва се да предупреждава за това чрез изкуството си, да бие камбаната за надвисналата опасност и по тази причина всеки следващ негов филм е по-песимистичен от предходния.

Тарковски не е можел, а и не се е опитвал, да се приспособява и да играе по правилата. Винаги се е стремял да живее свободно в условията на една стопроцентово тоталитарна държава. А това никому не се прощавало. Ето защо неговите предложения за филми и дори готовите му сценарии в повечете случаи са категорично отхвърляни, а с филмите, които въпреки всичко успява да заснеме, цензурата се отнасяла убийствено жестоко. Налагало му се да води упорита и трудна борба, за да  извоюва допускането им до екран.
„Иваново детство“, „Андрей Рубльов“, „Огледалото“, „Соларис“ и „Сталкер“ предизвикват фурор по международните фестивали, а в родината си техният създател е едва ли не аутсайдер. Системата бавно и методично го изтласква извън пределите си,  така както преди него прогонва Солженицин, Ростропович, Бродски и др. 
Великият режисьор обаче не се чувства щастлив нито в Италия, където снима „Носталгия“, нито в Швеция, където създава „Жертвоприношение“. Като истински руски творец преживява мъчително тежко принудителната откъснатост от родната почва. Едва ли е случайно, че в последните му творби все по-отчетливо зазвучава мотивът на саможертвата.
Впрочем, преждевременната смърт на Тарковски е именно изкупителна жертва. Той изгаря като свещ (спомнете си една от най-силните сцени на филма му „Носталгия“), за да продължи чрез филмите си да осветява пътя на поколенията след него, които са готови да служат на изкуството честно, стоически, безкомпромисно!

В дневника си, наречен от самия него „Мартиролог“ и издаден от сестра му през 2008 г., той пише: „Никога не съм желал да ми се прекланят (бих се срамувал да изпадна в ролята на идол). Винаги съм мечтал за това – да бъда нужен“.

Още за Андрей Тарковски и темата за духовното възкресение в неговите филми може да прочетете тук.