64 години навърши Александър Сокуров – един от най-ярките представители на съвременното авторско кино, не само в Русия, но и в целия свят. Неговите филми са забранявани за разпространение по съветско време, но затова пък са изключително високо котирани от ценителите и професионалистите, в това число и от самия Андрей Тарковски. В известен смисъл именно Сокуров е смятан за най-достойният продължител на делото на великия режисьор в днешна Русия. Той e истинска бяла врана сред съвременните руски кинематографисти, а творчеството му е по-известно в чужбина, отколкото в родината му. 
През 1995 година по решение на Европейската филмова академия името му е включено в числото на стоте най-добри режисьори на световното кино.

Александър Сокуров е роден на 14 юни 1951 г. в с. Подорвиха, Иркутска област в семейство на военен, участник във Великата Отечествена война.  Учи история в Института „Горки“, преди да завърши ВГИК в класа за научно-популярно кино, ръководен от А. М. Згуриди.
От 1980 г. до днес живее в Санкт Петербург, където работи в „Ленфильм“. Но през първите седем години от кариерата му на режисьор не излиза на екран нито една негова творба. Едва към средата на Перестройката (1987) ранното творчество на Сокуров е легализирано и се появяват почти едновременно 11 негови филма, заснети за 9 години. Това са документални творби, историко-философски по своя характер, чрез които младият кинематографист се опитва да осмисли съдбата на Русия, нейната култура, а също така и взаимоотношенията между художника и народа, твореца и властта, човека и времето. 
Ранните му игрални филми „Самотният глас на човека“ (Одинокий голос человека) и „Скръбно безчувствие“ (Скорбное бесчувствие) обозначават двете основни направления в творчеството му. Едното е ориентирано към родната, руска култура, а другото към западно-европейската. Всички филми на този режисьор се отличават с изключителната си кинематографична изразителност, която никога не е самоцелна, а винаги произтича от дълбочината на авторския замисъл.

Филмите на Александър Сокуров отдавна са сред най-желаните на големите световни кинофестивали. Той е награждаван в Кан, Локарно, Тампере, Берлин, Оберхаузен, Ротердам, Флоренция, Торонто, Сан Франциско и др. 
Уникалното за този режисьор е, че неговите естетически корени, са се вкопчили здраво не само в почвата на руската национална култура, но и в културата на редица чужди националности. Така например в средата на 90-те години Япония го приема едва ли не като „роден“ творец, благодарение на документалните му филми „Източна елегия“ (Восточная элегия) и „Смеренная жизнь“.

Почти като трънен венец увенчава първия етап от игралното му творчество неговата тетралогия от 90-те години („Круг второй“, „Камень“, „Тихие страницы“ и „Мать и сын“), посветена на изконните въпроси за живота и смъртта. Сокуров нееднократно е заявявал, че една от целите на усилията му в изкуството е да подготви хората за неизбежния и главен момент в живота им, какъвто без съмнение е смъртта, помагайки им да преодолеят инстинктивния си ужас от нея. Главните персонажи в четирите му филма са: синът, който погребва своя баща; духът на Чехов, посетил своя дом; светицата и безбожникът; синът и умиращата майка.

От края на 90-те години до днес Сокуров създаде нова, още по-дълбока и впечатляваща тетралогия, посветена на темата за властта, включваща филмите му за Хитлер („Молох“, награда за сценарий в Кан през 1999 г.), за Ленин („Телец“, 2001) и за император Хирохито („Слънце“, 2005). Тези прочути диктатори са представен като дълбоко нещастни хора, които не са способни да разрешат собствените си, лични проблеми. В „Молох“ е представен само един ден от живота на Хитлер в неговата бетонна алпийска резиденция, но това е по-красноречиво житейско свидетелство от много други пространни биографии, посветени на фюрера. А полупарализираният Ленин от „Телец“, изглеждащ почти като восъчна кукла, е представен като човек, напълно изгубил чертите на автономна личност. И в двата филма ролите на диктаторите изпълнява блестящо актьорът Леонид Мозговой. В „Слънце“ ролята на император Хирохито играе японският актьор Исей Огата.

„Фауст“ е последният филм от тетралогията за властта на Сокуров. Именно той му донесе най-голямото отличие в цялата кариера досега - "Златен лъв" от 68-ия кинофестивал във Венеция през 2011 г.
Според собствените му думи, това не е екранизация на знаменитата творба на Гьоте, а е само по мотиви от нея. Сокуров споделя, че е вмъкнал някои нови персонажи, които измислил, за да направи по-разбираемо самото произведение. Според него, колкото по-близо е един филм до дадена книга, толкова по-голяма вреда й нанася неговият режисьор. „Фауст“ е немскоезичен филм с участието на легендарната Хана Шигула, заснет от френския оператор Бруно Делбонел („Амели“, „Хари Потър и Нечистокръвният принц“ и др.), който така и не получава адекватно разпространение в Русия, където холивудският потоп е залял всички киносалони и почти няма къде да се прожектират руски филми, а още по-малко авторски творби като неговата, според мнението на режисьора. 
Дори толкова важен за руснаците филм на Сокуров като „Александра“ (посветен на войната в Чечня), също почти не е показван в Русия, с изключение на Москва и Санкт Петербург.

По-голямата част от всичките 60 филма на Александър Сокуров са документални. По собственото му признание, игралното и документалното кино отдавна са се слели в едно цяло за него. Образец на това сливане е „Руската съкровищница“ (Русский ковчег), който ще остане в историята и с това, че е заснет в един-единствен кадър. Филмът е истинска демонстрация на виртуозно владеене на режисьорската професия. В единствения кадър с продължителност 99 минути (най-дългият, създаван някога!) преминаваме през 33 различни зали на Ермитажа в Санкт Петербург. Близо 900 са актьорите (много от които се мяркат само за секунди), ангажирани в този уникален филмов експеримент. 
„Руската съкровищница“ е отличен с награда за операторско майсторство в Торонто през 2002 г. в лицето на германския оператор Тилман Бютнер, представен е в официалната селекция на фестивала в Кан, има две номинации за Европейска филмова награда за 2002 година - за режисура (Александър Сокуров) и операторско майсторство (Тилман Бютнер).

Според Александър Сокуров 99 процента от съвременните кинотворци са се посветили на печалбарството. Киното с всеки изминал ден губи своето значение на културен продукт, превръщайки се в стока за развлечение. И по тази причина му е все по-трудно да допринася за формиране на човешкото у хората, което е целта на всяко изкуство, смята руският режисьор, който мечтае да заснеме филм по „Божествена комедия” на Данте. С единствената цел да подтикне хората да прочетат тази велика книга. „Но това е грандиозна по мащабите си задача, която вероятно е напълно неосъществима“, заявява Сокуров пред руските медии.
Големият режисьор е член на журито на провеждащия се в момента в Русия IX международен кинофестивал "Зеркало", който е посветен на Андрей Тарковски. Вчера, в рамките на основната му конкурсна програма, бе представен българският филм "Потъването на Созопол" на режисьора Костадин Бонев.  А тази вечер е официалното закриване на фестивала с прожекция на полския "Ида", спечелил "Оскар" за неанглоезичен филм.