Той е актьор, който не се страхува да експериментира, предпочитайки такива сложни и противоречиви характери, като Ричард III например – един от неговите любими Шекспирови персонажи. И не случайно дебютира като режисьор именно с полудокументалния си филм „В търсене на Ричард” (1996).

Ал Пачино е роден в Бронкс, Ню Йорк, в италоамериканско семейство, което се разпада още докато е бил съвсем малък. Майка му го отглежда с помощта на родителите си.
От съвсем млад проявява силно влечение към театъра и затова избира да учи във Висшето училище по сценични изкуства в Манхатън, откъдето обаче скоро го изключват. Амбициозният младеж не се предава и продължава да изучава актьорското майсторство – отначало под ръководството на Хърбърт Бергхоф, а впоследствие и в прочутото „Актърс студио” в Ню Йорк, оглавявано от знаменития актьор и режисьор Лий Страсбърг. А междувременно си изкарва прехраната, работейки каквото намери – включително и като готвач в италиански ресторант. 
Само година след постъпването си в актьорското студио  получава наградата "Оби" (Obie award) за своето изпълнение в пиесата на Израел Хоровиц  "The Indian Wants the Bronx". А впоследствие печели и още по-престижната награда "Тони" за участието си в театралния спектакъл "Does the Tiger Wear a Necktie?"
Първото екранно превъплъщение, което го прави известен, е във филма „Паника в Нийдъл парк” (1971, реж. Джери Шацбърг). В него Пачино играе ролята на нещастен и безволев аутсайдер-наркоман. След време този филм е оценен най-високо сред поредицата от заглавия, посветени на наркоманията, излезли през 1970-те, а играта на Пачино е определена като „потресаваща”.

Световна слава му носи още следващата поява на големия екран в гангстерската драма на Франсис Форд Копола „Кръстникът” (1972). В нея Пачино играе редом до гениалния Марлон Брандо, с когото си партнира като равен с равен.

Ролята на Майкъл Корлеоне е „най-трудната от всички, с които съм се сблъсквал”, – заявява той в едно от интервютата, включени в книгата на Лорънс Гробъл „В търсене на Ал Пачино”, издадена на български от издателство "Колибри" през 2009 г. От нея научаваме много интересни подробности за начина, по който е подходил, пресъздавайки ролята на Майкъл Корлеоне: „При първия „Кръстник” онова, към което се стремях, бе нещо като енигма – непроницаем човешки тип. Уж ясно виждаме този тип, наблюдаваме го, но не можем да кажем, че го познаваме, че сме наясно с неговите мотиви. Когато виждате Майкъл в някои от тези сцени, сякаш е изпаднал в транс, сякаш и последната му мозъчна клетка е запълнена с напрегната мисъл, ето, към това се стремях.
Всъщност тогава слушах Стравински, което ми помагаше да изглеждам външно по този начин. Чувствах, че това е драматичният момент при този образ, само така мога да го направя внушителен. Иначе би могъл да стане тъп. Никога не съм работил върху друга роля по този начин...“

Поразителният успех на „Кръстникът” му носи и първа номинация за „Оскар”, но престижната награда му се изплъзва не само този път, но и още на няколко пъти през следващите две десетилетия.  

Пачино смело се отказва от ролите, с които традиционно си пробиват път в Холивуд повечето актьори. Например във филма „Плашилото” (реж. Джери Шацбърг, 1973) играе отново обречен аутсайдер в чудесно партньорство с Джин Хекмън. През същата година излиза и емблематичният филм „Серпико” (реж. Сидни Лъмет, 1973), в който пресъздава живота на реално съществуващ полицай, прославил се с рискованите си акции под прикритие и с честната си гражданска позиция.

През 1974 г.  влиза пак в кожата на Майкъл Корлеоне за продължението на „Кръстникът” и получава нова номинация за "Оскар". 
„От всички мои роли най-дълбоко удовлетворение ми е донесло участието в „Кръстникът II”. Тази е най-важната“, – споделя той пред своя приятел Лорънс Гробъл в спомената вече книга с интервюта. 
В някои от най-ярките и запомнящи се сцени от филма Пачино играе редом до бившия си учител и наставник Лий Страсбърг, изпълняващ ролята на гангстера Хаймън Рот. 

През 1975-а е поредното му номиниране за наградата на Академията – този път за блестящото превъплъщение във филма на Сидни Лъмет "Кучешки следобед".

През следващото десетилетие участва в различни продукции, които не винаги имат успех. Но може би най-запомнящите се сред тях са: „...И справедливост за всички”, „Белязаният” и „Море от любов". 
Междувременно обаче пропуска значими роли в култови ленти като „Крамър срещу Крамър”, „Роден на 4 юли”, „Апокалипсис сега”, „Междузвездни войни” и дори в „Хубава жена”.
През 1990-а за пореден път пресъздава на екрана Майкъл Корлеоне в третата част на „Кръстникът”, но този път нито филмът, нито самият той са на равнището, достигнато в предишните предишните две части.

През 1990-те години Пачино отново приковава вниманието на зрители и критика с изпълненията си във „Франки и Джони”, „Гленгари Глен Рос“, „Пътят на Карлито”, „Дони Браско”, „Адвокат на дявола”, „Вътрешен човек” и др. Но най-ярките му роли през това десетилетие са в „Усещане за жена” (реж. Мартин Брест, 1992) и „Жега” (реж. Майкъл Ман, 1995). 
За ролята на слепия и озлобен полковник в оставка от американския римейк на италианския филм на Дино Ризи „Мирис на жена“ (Profumo di donna, 1974) Пачино най-после получава отдавна заслужения „Оскар”, а в „Жега“ за първи път влиза в пряк сблъсък на екрана с най-големия си конкурент от холивудските звезди – Робърт Де Ниро.

През 2000-а година се пробва повторно като режисьор с „Китайско кафе” (Chinese Coffee), в който изпълнява и главната роля. Филмът е представен по фестивали, но така и не излиза по кината. 
В „Безсъние” (2002) Пачино напомня за най-добрите си превъплъщения в ченгета. След това за участието си в телевизионния мини-сериал „Ангели в Америка” получава престижните награди „Еми“ и „Златен глобус”.
Следващото му забележително превъплъщение е в образа на скъперника Шейлок от филма „Венецианският търговец” (The Merchant of Venice, 2004) по едноименната пиеса на Шекспир. 

Милионите верни почитатели на Пачино по целия свят очакват с да го видят един ден и в ролята на крал Лир, за която винаги е мечтал. За съжаление, проектът за филм по безсмъртната трагедия на Шекспир с режисьор Майкъл Редфорд не се осъществява. Възможно е обаче именно чрез това свое най-мечтано превъплъщение Пачино да докаже за сетен път, че е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ! Макар че, както самият той признава в книгата на Лорънс Гробъл „В търсене на Ал Пачино”: "Актьорският занаят продължава да си остава загадка за мен. Човек никога не може да го проумее докрай. Репетираш, колкото щеш, научаваш се да надвиваш отегчението, непрекъснатото чакане, но истинската игра – нея не можеш да разбереш".  

През 2013-а Ал Пачино завършва четвъртия си филм като режисьор, озаглавен „Саломе“ (Salomé), с който се представя на Венецианския кинофестивал. 

През 2014-а излизат два филма, в които отново демонстрира блестяща форма. В "Принизяването" (The Humbling) изгражда почти автобиографичен образ на застаряващ актьор – бивша театрална звезда, който се опитва да се пробуди за живот и за ново доказване на сцената. В много отношения този филм на Бари Левинсън прилича на "Бърдмен" на Алехандро Иняриту. 
Още по-силно въздействащо е изпълнението на Пачино в друга независима продукция, озаглавена "Мангелхорн" (Manglehorn, 2014), заснета с нищожния бюджет от 4 млн. щатски долара. Представена е в основния конкурс на фестивала във Венеция, както и в равките на 28-ото издание на нашата "Киномания". Режисьорът Дейвид Гордън Грийн съчетава много находчиво в този си филм чувство за хумор с проницателност, извеждайки Пачино към може би най-силната му роля от години. За съжаление, нашите разпространители не счетоха за нужно да закупят "Мангелхорн", но затова пък по екраните ни през 2015 г. излезе "Дани Колинс", за ролята в който Ал Пачино получава поредната си номинация за "Златен глобус" (този път за участие в комедия или мюзикъл). Последните му номинации за "Златен глобус" са за превъплъщенията му в "Ирландецът"  през 2020 г. и в тв-сериала "Ловци" през 2021 г. Впрочем неговото изпълнение под режисурата на Мартин Скорсезе в "Ирландецът" му носи десетата (засега!) номинация за "Оскар". Любопитно е, че Робърт Де Ниро, изпълняващ главната роля в този филм, не е номиниран за престижната награда. 
През последните четири години Пачино се появява в т.нар. поддържащи роли във филмите: "Домът на Gucci", "Knox Goes Away" и "Modi: Three Days on the Wing of Madness", от които само първият е разпространяван у нас.  Това лято излиза най-новият филм с негово участие (при това във водеща роля) "Ритуалът", който е определян като хорор. А от IMDB научаваме, че в различни фази на постпродукция са общо 8 филма с Ал Пачино, което говори, че 85-годишният актьор няма никакво намерение да се оттегля. Лично аз очаквам с най-голямо нетърпение "Lear Rex", който снима по мотиви от трагедии на Шекспир режисьорът Бърнард Роуз. Защото, както вече споменах, ако има още нещо, с което Пачино би могъл да докаже, че е велик киноактьор, то е свързано именно с този филм, предоставящ му възможността да изиграе най-после ролята на крал Лир, за която винаги е мечтал.