Ингмар Бергман е роден в последните години на Първата световна война (14 юли 1918) в неутрална Швеция и в смиреността на едно пасторско семейство. Баща му, Ерик Бергман, който е лутерански свещеник, възпитава него, брат му и сестра му в почит към бога. Знаменитият режисьор споделя в автобиографичната си книга „Латерна Магика”, че престава да вярва, когато е на осем години, което по-късно води до разрив в отношенията с баща му. Религията и съмнението в бог са сред основните теми в ранното творчество на Бергман („Седмият печат”, „Изворът на девственицата” и „Зимна светлина”), последният от които е най-личен и автобиографичен и самият Бергман го определя като свой любим филм. 
Връзката с майка му, медицинската сестра Карин Акерблом, е не по-малко емоционално натоварена.

Детството на Бергман е белязано от болезнени съмнения в нейната любов и трескава жажда за внимание, което нееднократно намира отражение и във филмите му. Пример за това е „Есенна соната” (Höstsonaten, 1978), в която главната героиня (актр. Лив Улман) отчаяно търси начин да преоткрие майка си, чиято роля пресъздава блестящо завърналата се от Холивуд шведска актриса Ингрид Бергман. 

Страстта на Ингмар Бергман към киното се заражда още в детството, когато прекарва всяка свободна минута в някое от кината на Упсала. Истински повратният момент настъпва, след като получава като подарък за Коледа латерна магика, неслучайно впоследствие озаглавява така автобиографията си. Бъдещият майстор на киното стои пред кутията на чудесата, тайните магически механизми се задвижват и той вижда едно усмихнато момиче да се движи и смее като от плът и кръв. И точно тогава, в онзи вълшебен момент, безвъзвратно се влюбва в магията на движещите се картинки. Пътят му по-нататък вече е предопределен и той ще върви неотклонно по него до края на живота си.
През 1937-ма напуска родния си дом в Упсала, за да следва изкуство и литература в Стокхолм. Не завършва следването си, но още от тогава датират първите му опити да пише сам драматични текстове.
Колелото на съдбата шеметно се завърта. Следват безброй постановки в театъра, който също е сред големите му увлечения. Театралният му маниер си личи в ранни филми като „Усмивки в една лятна нощ“ (1955) и „Окото на дявола“ (1960). 
Първият пробив в чужбина прави с „Лятото с Моника” с Хариет Андершон – една от неговите любимки, която публиката по-късно ще види и в други ключови филми на Бергман като „Шепот и викове”, „Мълчание” и „Нощта на комедиантите”. Първият международен успех му носи „Усмивки в една лятна нощ”, който печели на фестивала в Кан награда за най-добра поетична комедия (Best Poetic Humor). А първата от общо деветте номинации за „Оскар” получава за сценария на филма си „Поляната с дивите ягоди” (1957).

През 1976-та Бергман е арестуван за укриване на данъци и се заклева никога повече да не снима в Швеция. Известно време работи във ФРГ, където създава „Змийското яйце“ (1977), „Есенна соната” (1978) и „Из живота на марионетките“ (1980).
Завръща се триумфално в родината си с филма „Фани и Александър” (1982), който е отличен с 4 награди „Оскар“: за режисура, операторско майсторство (Свен Нюквист), най-добър чуждестранен филм и сценография.

ДОМЪТ НА БЕРГМАН

В началото на 60-те години режисьорът има желание да заснеме филм на Шетландските острови, но от филмовото студио решават, че това твърде много ще оскъпи проекта. Затова екипът се насочва към Готланд, най-големия остров в Балтийско море. В североизточната му част има едно малко селце, наречено Форьосунд. От брега на не повече от няколко километра навътре в морето се вижда едно късче земя - Форьо, което грабва сърцето на режисьора със своята самота. Именно там заснема някои от най-прочутите си филми, като „Персона”, „Часът на вълка”, „Страстта на Ана” и др. 
Построява си и къща със собствен малък киносалон, където живее известно време със своята муза - Лив Улман. До ден-днешен обитателите на Форьо пазят спомена за великия режисьор, чиято последна воля е била да бъде погребан на острова. Когато славата на Бергман се разпростира по целия свят, към това затънтено място започват да се стичат туристи, всеки от които иска да види неговата къща с надеждата да го зърне и заснеме (вижте видео).

ОБИЧАЙНИТЕ ЗАПОДОЗРЕНИ

Всеки режисьор си има своите любими актьори. Вим Вендерс има Рюдигер Фоглер, Мила Йовович и Питър Фолк. Федерико Фелини си има Джулиета Мазина и Марчело Мастрояни, а Бергман – Лив Улман, Биби Андершон, Хариет Андершон, Макс фон Сюдов и Ерланд Йозефсон. Тези актьори никога не спират да вдъхновяват големия майстор, който почти садистично ги обрича на безброй душевни терзания и мъки на екрана. 
И както Милош Форман си има своя гениален оператор Мирослав Ондричек, така и Бергман неизменно работи с феноменалния Свен Нюквист, с когото постига съвършеното единство между мечта и образ.

БЕРГМАН И НЕГОВИТЕ ЛЮБОВИ

Бергман е бил изключително емоционален човек, който много често се е влюбвал. Списъкът със съпругите и жените, от които има деца (общо 9), е впечатляващ. Дори в автобиографията си се шегува с влюбчивостта си и разказва една история от началото на кариерата си, когато зад гърба си вече имал поне два брака. Малко преди представление в театъра една от служителките идва при него и му казва, че госпожа Бергман го търси и иска да говори спешно с него. Той учудено я поглежда и пита „Коя от всички?”. 
Ингмар Бергман имал краткотрайни интимни връзки с почти всичките си актриси. Една от тях (Лив Улман) обаче се превръща в муза, белязала почти цялото му зряло творчество. Норвежката актриса с рижава коса, лунички и зелени пронизващи очи е жената, чиято душевност Бергман подлага на най-задълбочена дисекция в десетки филми – „Персона”, „Срам”, „Шепот и викове”, „Страстта на Ана”, „Лице срещу лице”, „Есенна соната” и др.
В последния му филм „Сарабанда” (Saraband, 2003)  главните роли играят вече остарелите Лив Улман и Ерланд Йозефсон. 30 години след „Сцени от един семеен живот” те отново влизат в ролите на съпрузи, които въпреки безкрайната си любов не могат да бъдат заедно. „Сарабанда” (2003) се превръща в едно носталгично сбогуване с киното, но и в едно премисляне на изживяното, на взаимоотношенията с хората и приятелството.