На 20 януари преди 94 години се е родил великият италиански режисьор ФЕДЕРИКО ФЕЛИНИ. 
За своето творчество той често споделял, че най-щастливите моменти в живота му са свързани с правенето на филми. Той е единственият европейски кинематографист, номиниран за общо 12 награди „Оскар“ – 8 пъти като съсценарист или сценарист и 4 пъти за режисура. 
За „Амаркорд” получава четвъртата си номинация (предишните три са за „Сладък живот”, „Осем и половина” и „Сатирикон”), но престижното отличие в категорията най-добър режисьор през 1976-а получава Милош Форман за филма „Полет над кукувиче гнездо“. Любопитното е, че година по-рано „Амаркорд“, който е заснет през 1973 г., е удостоен с „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. 
Все пак едва ли имаме основание да смятаме, че Фелини е ощетяван приживе, само защото Американската академия за киноизкуство не е оценила по достойнство изключителното му режисьорско майсторство. Същото недоглеждане тя е допускала и по отношение на други гении на киното като Орсън Уелс и Алфред Хичкок, например.
Все пак, малко преди да почине Фелини е удостоен с почетен „Оскар“ (виж видео!) за цялостното си творчество. А иначе е получил общо 51 големи международни отличия, включително „Златна палма” от Кан за „Сладък живот” и „Златен лъв” от Венеция за цялостно творчество.
Впрочем едва ли има такова отличие, с което този гениален кинематографист може да бъде възнаграден адекватно за приноса му към седмото изкуство, превърнато от него в приказна машина на времето, чрез която непрестанно се връщаше в своето детство, откъдето най-често черпеше теми и сюжети за незабравимите си филми. 
Неслучайно един от най-ярките му филми е озаглавен „Амаркорд“, което в превод от италиански означава „Спомням си”. Удивително е как толкова личнит филми като тези на Фелини  бяха толкова много обичани и близки на зрителите от всякакви възрасти по целия свят! Същото нещо, не бихме могли да кажем за киното на Тарковски, Бергман или Антониони.
Почти цялото творчество на италианския майстор е едно постоянно завръщане в детството. През целия си живот той се опитвал да избяга от реалността в света на детските си фантазии…
„Когато бях на седем години, – спомня си той - родителите ми за първи път ме заведоха на цирк, където бях най-силно впечатлен от клоуните. Изпитах странното чувство, че са ме очаквали. А после бях очарован от цирковото шествие по улиците на Римини. За мен, циркаджиите бяха едно голямо, дружно семейство. Оттогава връзката ми с цирка е много здрава. Сънувам го през целия си живот. В тези сънища имах усещането, че съм си у дома. Като малък още не знаех, че животът ми ще протече именно в цирка. Защото какво друго е киното, ако не цирк… карнавал… шутовщина".
Независимо, че беше интелектуалец, Фелини винаги е твърдял, че не е чел нищо по-сериозно от „Тримата мускетари“ и за да поддържа тази легенда - често криел книгата, която чете в момента, в случай че някой внезапно влезе в стаята му.
Даже и в отношенията с жените винаги си е оставал едно непораснало дете. И само гениалната актриса Джулиета Мазина умеела да го разбира. „Мазина напълно отговаряше на моите идеи, намерения, вкусове… тя беше клоун в истинския смисъл на тази дума! Но бракът й с мен не се оказа, това което е очаквала. Защото не се осъществиха заветните й мечти. Тя очакваше деца. Собствен дом. И верен мъж. Аз я разочаровах. Но тя мене – не. Не мисля, че бих могъл да намеря по-добра жена …“
След като на два пъти губи дете при раждането, Джулиета Мазина вече не може да има деца. Отказва се и от идеята за осиновяване. И Федерико освен неин съпруг, се превръща в ... нейно дете. Тя го глези много, приема и най-големите му капризи, превръщайки живота му в нескончаема феерия. А той непрестанно доизмисля своя вълшебен, нереален свят, в който прекрасно се е вписвала Джулиета.
Филмите на Фелини с нейно участие са истински триумф – „Пътят” (1954) и „Нощите на Кабирия” (1957) донасят на Италия „Оскар”-и за „най-добър неанглоезичен филм”.
После започва сътрудничеството му с Марчело Мастрояни, с когото  снима „Сладък живот“ (1960), а скоро след него и легендарния „Осем и половина” (1963). В нeго Фелини успява в пълна степен да въплъти своите изключително оригинални художествени идеи.
От този момент нататък вече може да си позволи всичко – да снима филми за любимия си цирк - „Клоуните” (1970); за любимия си град - „Рим” (1972); за детските си спомени - „Амаркорд” (1973). 
А в лицето на композитора Нино Рота и писателя Тонино Гуера намира блестящи съавтори, без които филмите му едва ли биха били това, което са.
Но, уви, времената се променят – авторското кино губи позиции и на мода излизат скъпоструващите зрелищни кинопродукции, наречени блокбастъри, направени с една-единствена цел – да донесат повече печалба. Дори и за всепризнатия Фелини настъпва период, през който му е трудно да осигурява финансиране, за да реализира своите фантазии. 
Веднъж в Рим му гостувал негов стар приятел. Режисьорът решава да му покаже Вечния град. Преминавайки край едно кино, той с усмивка отбелязва: „О, тук, май дават мой филм!” Надникват в залата, но там нямало жива душа. „А къде е публиката? – учудил се гостът. Фелини отново многозначително се усмихнал и казал: „О, моята публика умря”.
Дълбоко разочарован от ситуацията в световното кино, на 31 октомври 1993 година си отиде от този свят и самият той. Джулиета надживя любимия си съпруг само с половин година. След неговата смърт тя почти не разговаряла с никого, а само повтаряла: „Без Федерико и аз не съществувам”. А преди да издъхне, пожелала да бъде погребана с негова снимка в ръцете.
Но въпреки всичко, филмите на Федерико Фелини продължават да живеят и да остават сред най-доброто, създадено в цялата история на киното.