Магията на мъжките сини очи е неизчерпаема тема в киното. Отдавайки дължимото и на останалите цветове, най-често проявяваме пристрастие към синьото. Много са знаменитите синеоки актьори, които са наши любимци и времето не е в състояние да стопи възторга ни от тях. Достатъчно е само да изброя най-прочутите – Ален Делон, Питър О’Тул, Ричард Бъртън... Но номер 1 сред синеоките екранни любимци е ПОЛ НЮМАН, според мен. 
Вчера (26 януари) се навършиха 89 години от неговото рождение. Той бе сякаш предопределен от самата природа да бъде Актьор с голяма буква - любимец на милиони киномани по света. Но едва ли се знае, че обстоятелствата твърде дълго са възпрепятствали изгряването му на американския звезден небосклон. Първоначално му е попречила службата в армията, в която към края на Втората световна война е бил радист, а после и семейните задължения - след смъртта на баща му някой е трябвало да върти търговията в семейното магазинче за спортни стоки. И не на последно място, разбира се - това е създаването на собствено семейство и превръщането му в млад татко на три деца, които му родила неговата първа съпруга Джаки, с която живял 9 години. Но призванието, в края на краищата, взема връх. И Нюман поема по своя дълъг и нелек актьорски път - отначало на сцената, а после и на екрана. Естествено, много му помага наученото от Лий Страсбърг и Елия Казан в прочутото "Актърс студио", както и хармоничната връзка с втората му съпруга – актрисата Джоан Удуърд. 
Тя е не само негова любима жена в продължение на цели пет десетилетия, майка на трите му дъщери, но и умна съветница, благодарение на която Пол подбира много точно своите роли в киното. 
Първата му запомняща се филмова изява е през 1956 година, когато се превъплъщава в боксьора-шампион в тежка категория Роки Грациано в биографичната лента „Там горе някой ме харесва“ (Somebody Up There Likes Me). През 1957-а партнира на Джоан Удуърд в „Дългото горещо лято“ (The Long Hot Summer). След филма връзката им се задълбочава и те се оженват веднага, след развода на Нюман през 1958г. През същата година участва с Елизабет Тейлър във филмовата адаптация на пиесата на Тенеси Уилямс „Котка върху горещ ламаринен покрив” (Cat On a Hot Tin Roof), която имала голям успех, както сред зрителите, така и сред критиката. За тази роля получава първата от 11-те си номинации за „Оскар”. Пол Нюман укрепва репутацията си и през 60-те, спечелвайки още три номинации за „Оскар” за изпълненията си в „Играчът на блилярд” (The Hustler, 1961), „Хъд“ (Hud, 1963) и „Непокорният Люк” (Cool Hand Luke, 1967). 
През 1968-а дебютира като режисьор и продуцент с филма „Рейчъл, Рейчъл“, който е номиниран он Американската киноакадемия в 4 категории (най-добър филм, най-добра актриса в главна роля – Джоан Удуърд, най-добра актриса в поддържаща роля и най-добър сценарий). Впрочем много от забележителните му актьорски и продуцентски проекти дължат своя успех и на запомнящото се участие на неговата съпруга. През 1972-а Нюман режисира отново филм с Джоан Удуърд в главната роля - „Влиянието на гама лъчите върху лунните маргаритки” (The Effect of Gamma Rays on Man-in-the-Moon Marigold), а по-късно и телевизионната драма „The Shadow Box" (1980). 
Филмът на Джордж Рой Хил „Буч Касиди и Сънданс Кид” (Butch Cassidy and the Sundance Kid, (1969) среща Нюман с Робърт Редфорд и благодарение на чудесната симбиоза помежду им се превръща в един от най-великите уестърни в историята на киното. През 1973-а двамата отново си партнират под режисурата на Джордж Рой Хил в отличения с Оскар „Ужилването” (The Sting). 
След 1980-а Пол Нюман започва да се снима по-често в драматични филми. Играе честен бизнесмен в „Липса на умисъл“ (Absence of Malice, 1981) и адвокат-алкохолик в съдебната драма „Присъдата“ (The Verdict, 1982), като и за двете роли е номиниран за „Оскар“. Но все още не получава отдавна заслужения "Оскар". Едва през 1986-а му връчват почетна статуетка за „незабравимите и завладяващи екранни превъплъщения и за преданост и всеотдайност към професията“. 
Любопитното е, че още следващата година Нюман най-после спечелва „Оскар” за „най-добър актьор в главна роля“ с изпълнението си във филма на Мартин Скорсезе „Цветът на парите”, в който му партнира новоизгряващата тогава звезда Том Круз.
През 1994-а се снима в социалната комедия на братя Коен „Генерално пълномощно” (The Hudsucker Proxy) и в драмата на Робърт Бентън „Няма балами” (Nobody’s Fool), за която получава поредната си номинация за „Оскар”.
След кратка почивка Нюман се връща в киното и през 1998-а участва в драмата „Здрач” (Twilight) заедно със Сюзън Сарандън и Джийн Хекман. Въпреки напредването на възрастта му той продължава да получава нови и нови главни роли. Снима се, например, заедно с Линда Фиорентино и Дермът Мълрони в криминалето „Където са парите” (Where the Money Is, 2000), а през 2002-а и под режисурата на Сам Мендес в гангстерската драма "Път към отмъщение" (Road to Perdition). 
Пол Нюман има над 60 роли в киното. Той обаче не се задоволява с постигнатото в кариерата си на актьор, а насочва усилията си към обществени каузи, включващи Hole-In-The-Wall Gang Camp (летен лагер за тежко болни деца и техните семейства) и фондацията The Scott Newman Foundation, наречена на единствения му син, починал от свръхдоза наркотици през 1978 г. 
През 1987-а актьорът създава компанията „Newman’s Own”, специализирана в производството на специални хранителни продукти, приходите от които му носят милиони долари годишно, които раздава за благотворителност. Широко известно е и увлечението му автомобилните състезания. До преклонна възраст редовно участва в различни ралита. Най-значимият му успех като автомобилен пилот е класирането на второ място в състезанието „24 часа“ на Льо Ман през 1979г.
Пол Нюман почина на 26 септември 2008г. на 83-годишна възраст.