Днес се навършват 85 години от рождението на Серджо Леоне. Италианското кино е подарило на света плеяда блестящи режисьори, сред които той, според мен, заема водещо място. Неговата значимост продължава да а все така неоспорима дори и в днешното време на толкова бърза смяна на кумирите.
Не мога да се въздържа да не използвам чудесното сравнение на моя приятел от Ловеч Цветан С. Тодоров, който още през 1987 година написа статия за италианския майстор в сп. „Киноизкуство“, озаглавена „СЕРДЖО ЛЕОНЕ, ИЛИ ВКУСЪТ НА КИНОТО“. Защото, наистина са много малко гениите като италианския майстор, които са ни накарали да почувстваме истинския вкус на седмото изкуство. И макар че, филмите му са от т.нар. развлекателен жанр, аз бих ги наредил до тези на велики негови сънародници като Фелини, Антониони и Бертолучи. 
Серджо Леоне е роден на 3 януари 1929 г. в Рим. Отиде си от този свят едва 60-годишен на 30 април 1989 г. без да успее да реализира грандиозния си проект за филм, посветен на Ленинградската обсада и с Робърт Де Ниро в главната роля. Той расте в семейство на кинаджии - баща му Винченцо Леоне е режисьор, работил под псевдонима Роберто Роберти, а майка му е актриса. 
На младини Леоне дълго време чиракува при знаменити италиански кинематографисти, сред които е и Виторио де Сика, преди да дебютира с филма „Родоският колос” (1961). 
Тази епична драма не впечатлява особено нито зрителите, нито критиците, поради което успехът на излезлият три години по-късно „За шепа долари” е посрещнат с огромна изненада. Леоне пренася сред дивия Запад историята, разказана от Акира Куросава във филма му „Телохранител”. За главната роля избира американеца Клинт Истууд, който вече се е прославил в САЩ с участието си в многосериен телевизионен уестърн. Под режисурата на Леоне той разкрива огромния си талант, превъплъщавайки се великолепно в образа на „човека без име”, подвизаващ се в малък град, раздиран от кървавата вражда между местните кланове. Работейки ту за едните, ту за другите, хладнокръвният каубой в изпълнението на Истууд преследва единствено собствените си цели. Откровеният цинизъм на главния персонаж е нещо ново и непознато за уестърна дотогава. И независимо, че уестърните по италиански са наричани презрително „спагети-уестърни“, тези с марката Леоне определено революционизират съществуващите представи за този изконен американски жанр на киното. 
„За шепа долари” става много популярен в Европа, но до Америка славата на Леоне така и не достига. Филмът не е разпространяван там, заради проблем с авторските права – на Куросава не се харесва фактът, че самурайският му сюжет е превърнат в уестърн.
Парадоксално е, че противопоставяйки се на прекалената психологичност на киното по онова време, Леоне създава филм, който е изграден изцяло върху психологичното напрежение и късащото нервите мъчително очакване, взривяващо се накрая в кървава развръзка. Черният хумор, натурализмът и епичният размах на постановката се харесват много повече на изкушените от киното зрители, отколкото на жадната за развлечения публика. 
След време Клинт Истууд споделя полу- на шега, полу-сериозно, че възнаграждението му за този филм е било повече от скромно - едва $15 000. Но благодарение именно на Леоне, той получава неоценимата възможност да подскаже за широкия си актьорски диапазон, което едва ли би успял да стори в родината си през онези години. След последвалите две продължения: „За няколко долара повече” (1965) и „Добрият, лошият и злият” (1966) неговият герой придобива истински култов статут, а трилогията се нарежда на едно от челните места в класацията на най-великите уестърни в историята на киното.
Още в „За шепа долари” Серджо Леоне прибягва до фирмените си режисьорски похвати, превърнали го в култова фигура на киното през 60-те години. Не случайно списание „Тайм” пише веднага след неговата премиера: „Най-сетне един филм, създаващ традиция и превръщащ се в класика на жанра. Такъв беше „Дилижансът”, такъв беше „Точно по пладне”, а тази година по-различният филм е „За шепа долари”.
Първото, което се набива в очи в режисьорския стил на Леоне е начинът, по който са използвани операторската работа и монтажа - превъзходното редуване на общи и крупни планове. А другото е музикалният съпровод на действието, който е изключително въздействащ. Музиката, не само за този, но и за всички следващи филми на Леоне, е създадена от Енио Мориконе – един от най-ярките филмови композитори и до днес, чиято блестяща кариера  дължи много на киното на италианския майстор. 
Значимо място в творчеството на Серджо Леоне е отредено и на остроумните диалози, частично заложени още в сценариите, но доста от тях измисляни направо на снимачната площадка. Много от кратките фрази, процеждани през зъби от Истууд, стават изключително популярни сред киноманите. 
Филмите, създадени от Серджо Леоне получават прозвището „спагети-уестърни” – т.е. уестърни, произведени в Италия и този термин впоследствие е използван, за да обозначи немалко италиански кинопродукции, опитващи се да експлоатират модата, наложена от „За шепа долари”. 

След грандиозния успех на трилогията си, Леоне е поканен в Холивуд. Съгласява се при условие, че няма да му се бъркат в работата. И благодарение на относителната свобода, която си издейства, успява да създаде уникалния за Холивуд филм „Имало едно време на Запад” (1968), който е смятан от мнозина авторитетни киноисторици за един от най-великите филми в историята на киното, а не само в историята на уестърна. И това е самата истина - този филм е много повече от уестърн – той е истинска визуална симфония за живота и смъртта, за любовта и унижението и за всички проявления на многостранната и противоречива човешка природа.

Потресаващата музика на Мориконе придава на всеки кадър от тричасовата драма епично и носталгично звучене, издигайки я до висотата на оперното изкуство. Снимайки „Имало едно време на Запад”, Леоне използва съчинените предварително от Мориконе музикални теми за характеризиране на основните персонажи. Той ги пуска да звучат, докато камерата работи, за да могат изпълнителите да се движат в унисон с мелодията. Всичко това, плюс увлекателния сюжет и блестящата игра на Хенри Фонда, Клаудия Кардинале, Чарлз Бронсън, Джейсън Робърдс, допринасят за превръщането на филма в хит, а неговият създадел - в кумир за милиони зрители по целия свят. 
Междувременно в главата на Леоне се оформя идеята за следващия му шедьовър. Желанието му да заснеме епична сага за живота на американските гангстери се пробужда още в края на 60-те години, когато за пръв път се запознава с мемоарната книга „The Hood” на Хари Грей. Зад увлекателно разказаните истории за бандитски нападения и престрелки, режисьорът съзира трагичната история на една изгубена човешка душа. Но търсенето на средства за осъществяване на оригиналния му замисъл се проточва няколко години и в един момент Леоне дори се опитва да забрави за този проект. Междувременно прави още един уестърн, но с мексикански сюжет. Това е чудесният, макар и по-малко известен негов филм, озаглавен „За шепа динамит” (1971). В него откриваме всички характерни елементи на киното на Леоне – превъзходната музика, великолепната актьорска игра (Род Стайгър и Джеймс Кобърн), впечатляващата операторска работа, въздействащият монтаж. Навремето този филм не е оценен по достойнство, но след години някои (основно френски) критици откриват в него проникновени алюзии за неуспялата младежка революция от 1968 година. Показателно е, че „За шепа динамит” е разпространяван във Франция под заглавието „Имало едно време една революция”. 
След това в творчеството на Леоне настъпва дълга пауза. В продължение на цели 13 години той се изявява предимно като продуцент и сценарист, допринесъл за създаването на 7 филма, сред които са „Един гений, двама съдружници и един глупак" (1975) на Дамяно Дамяни, „Кой уби котката?" (1978) на Луиджи Коменчини и „Опасна игра” (1979) на Джулиано Монталдо. За „Моето име е Никой” (1973, реж. Тонино Валери) дори сам режисира някои сцени, допринесли за култовия статут на тази остроумна парабола за края на уестърна с участието на Хенри Фонда (Джак Бийъргард) и Терънс Хил (Никой) - знакови актьори от филмите в този жанр.
В Холивуд научават за желанието на Леоне да снима филм за мафията и затова му предлагат да екранизира романа „Кръстникът“ на Марио Пузо. Той обаче отказва и впоследствие съжалява до края на живота си. Днес можем само да гадаем какъв би бил филмът, ако бе създаден от италианеца, а не от Френсис Копола.
Едва в началото на 80-те години Леоне намира сили в себе си, за да възобнови подготовката за мечтания ганстерски филм, посветен на Америка. Получава съгласието на Робърт де Ниро и Джеймс Уудс за главните роли, а Мориконе написва предварително музиката. И през 1984-а мечтата се превръща в реалност - „Имало едно време в Америка” излиза по екраните! Но възникват проблеми, свързани с голямата му продължителност (повече от 4 часа). Продуцентите са категорични, че толкова дълъг филм е обречен на провал, поради което настояват за неговото съкращаване. След няколкомесечни спорове с тях, Леоне се съгласява да монтира съкратен вариант. И досега „Имало едно време в Америка” съществува в две версии – режисьорската, която е приета възторжено в Европа и от кинофестивала в Кан и съкратената (американската!), която нямала зрителски успех в САЩ.
Серджо Леоне решава да използва книгата на известния американски журналист Харисън Солсбъри „900 дни. Блокадата на Ленинград” (1986) като основа на следващия си филм. Историята за страданията на ленинградчани през Втората световна война разтърсва силно знаменития режисьор, който възнамерявал да я пренесе на екрана с руско съдействие. Започва поредното ходене по мъките – този път, защото шефовете на тогавашната съветска киноиндустрия не харесвали книгата на Солсбъри: твърде крайно, според тях, било отношението към грешките на руското военно командване. Но към началото на 1989-а всички организационно-финансови въпроси вече били уредени. Разпространява се дори информация, че и Мориконе е готов с музиката за очертаващата се грандиозна епопея. Започва и кастингът на актьорите, но на 30 април 1989 година Серджо Леоне скоропостижно умира в собствения си дом от сърдечен пристъп. 
Можем само да гадаем каква би била лебедовата песен на легендарния режисьор – дали нямаше да видим на екрана най-великата военна епопея, снимана някога?!
Но и това, което успява да направи приживе Леоне – макар и да не е много като количество (само 9 самостоятелни филма) - е толкова значимо като качество, че е нужно много време, за да бъде осмислено адекватно. Защото неговите филми притежават чудното свойство да въздействат дори и тогава, когато ги гледаме за втори, трети или ... десети път. Защото в тях се усеща, пак ще повторя, ИСТИНСКИЯТ ВКУС НА КИНОТО.