Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

79 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ТАРКОВСКИ


04.04.2011  Текст:  Красимир Кастелов

Андрей Тарковски

   

Удивително е, че Андрей Тарковски, който бе толкова недооценен, докато беше жив, почти веднага след като си отиде от този свят стана едва ли не култов герой в  своята родина. Друг е въпросът, доколко всички, които се надпреварват да го величаят, разбират с какво всъщност е ценно неговото кино днес. Впрочем омаловажаването приживе и суетното възвеличаване след смъртта на даден творец са проява на едно и също нещо – на нашия ограничен и безкрайно суетен ум, който ту отхвърля онова, което не разбира, ту го издига на пиедестал по същата причина …
Но когато на пресконференции на най-големия кинофестивал на света – този в Кан – се произнасят думи на преклонение по адрес на Тарковски от негови последователи, като датчанина Ларс фон Триер, турчина Нури Билге Джейлан и мексиканеца Карлос Рейгадас, — започваме да разбираме, че този велик кинематографист не само че не е забравен, но и продължава да оказва мощно влияние върху съвременните умове по целия свят.
Същият този Триер, смятан за един от най-скандалните и радикални съвременни кинорежисьори, например твърди, че е гледал „Огледалото“ 20 пъти - и всеки път е откривал по нещо ново. Което всъщност е обяснимо, защото съкровеният смисъл на филмите на Тарковски има свойството да се разкрива постепенно във времето - почти както това става при процеса на прояване в класическата фотография.
Заплененени първоначално от формалното съвършенство на неговите филми и от тяхната мистична аура, истинските ценители на творчеството на Тарковски го преоткриват отново и отново при всяко повторно гледане, носещо им нещо повече от видяното и почувстваното преди.
Това „повече“ е доказателство за наличието на някаква метафизична съставна част, пронизваща даже междукадровото пространство във филмите на Тарковски. Наистина, като че ли има „нещо“ в тяхната атмосфера, което ни дава усещането за молитва или надежда за спасение, което ще настъпи, ако загърбим дребнавото в нашето битие – „нещо“, което не позволява на Триер, Рейгадас и на мнозина от нас да остават в привичното за мнозинството състояние на самодоволство.

Скоро ще се навършат 31 години от излизането по екраните на бившия Съветски съюз на една епохална кинотворба, която за мен е сред най-хубавото, което съм видял на екрана през живота си. Имам предвид филма „СТАЛКЕР”. Всъщност официалната му руска премиера е през август 1979 г. в рамките на Московския международен кинофестивал, но разпространението му по кината започва още през април 1980-та, когато освен в СССР е прожектиран в Холандия, Франция, Финландия, Унгария и в още много страни, сред които е и България. А на 13 май е представен и на кинофестивала в Кан, където го удостояват с наградата на екуменическото жури.
Не си спомням кога точно самият аз го гледах за пръв път – дали беше през 1980-та или малко по-късно, но със сигурност помня, че беше в едно от студийните кина, в които навремето се прожектираха така наречените трудни филми.

За тази си творба Тарковски споделя лаконично: „Готвих се за „Сталкер” цял живот, снимах го две години”.

Действието във филма, който е създаден по мотиви от повестта на братя Стругацки „Пикник край пътя”, протича в някаква забранена Зона, където според слуховете, съществува стая, в която се изпълняват само най-съкровените човешки желания. Именно натам се отправя странна група: известен писател (акт. Анатолий Солоницин) и авторитетен учен (акт. Николай Гринко) – всеки със своите си мотиви, за които предпочитат да не говорят. Води ги сталкерът (акт. Александър Кайдановски), за когото е трудно да се каже - умопобъркан ли е или пък е апостол на нова вяра…

Ако и филмите като хората си имат своя съдба, то трябва да признаем, че съдбата на „Сталкер” е доста сложна и драматична. Проблемите, съпътстващи неговото заснемане, започват още с подготовката на сценария. Налага се неговите автори - братя Стругацки – да го преработват 9 пъти, докато достигнат до онова, което иска Тарковски. Не е по-леко и на композитора Едуард Артемиев, към когото гениалният режисьор също проявява крайна взискателност. На него му се налага да прочете доста трактати по дзен-будизъм и да прослуша безброй индийски и рицарски музикални композиции, преди да съчини музиката към филма.

Но най-тежка и може би незаслужено жестока е съдбата на оператора Георгий Рерберг, заснел преди това „Огледалото” (1975). Когато почти целият снимачен период на „Сталкер” приключва, се оказва, че заснетият материал е негоден. Рерберг е обвинен в допускане на технически брак и Тарковски го изгонва.
Неотдавна в Русия излезе пълнометражен документален филм, озаглавен „Рерберг и Тарковски: обратната страна на „Сталкер”, който е посветен именно на трагичния разрив между двамата големи кинематографисти. Но това е друга тема, на която ще посветя специална публикация при друг повод.

Да се върнем към многострадалния „Сталкер”, чието реализиране през 1978 г. е поставено под въпрос. Едва след специално разрешение от най-високо място, се пристъпва към преснемане на филма от друг оператор – първоначално това е Леонид Калашников, когото Тарковски също отстранява – а впоследствие Александър Княжински, който заснема този „Сталкер”, който познаваме.
Конфликтът между Тарковски и Рерберг не е единственият по време на работата върху „Сталкер”. Режисьорът-максималист, който е известен с трудния си характер, влиза в пререкания и с други членове на снимачния екип. Днес мнозина са убедени, че това в немалка степен се е дължало на интригите на жена му Лариса, която се води асистент-режисьор на продукцията. Твърди се, че Рерберг бил категорично против намерението на Тарковски да й повери главната женска роля, която впоследствие изпълнява блестящо Алиса Фрейндлих. Парадоксално е, че въпреки всички усложнения и конфликти, в крайна сметка „Сталкер” се оказа шедьовър и днес заслужено е смятан за ненадмината философска кинокласика.

Тарковски също в крайна сметка остава удовлетворен. Според спомените на неговата сестра Марина Тарковска, той споделя, че това е най-добрият му филм. Показва го на баща си – прочутия поет Арсений Тарковски – който също го одобрява. А за режисьора-перфекционист неговото мнение е от огромно значение.

Но тегнещата прокоба над филма продължава да преследва неговите създатели и след неговото завършване, когато те започват да се оплакват от проблеми със здравето и основно с белите си дробове. По-голямата част от филма е заснета в Естония край огромен блатист район, замърсен от силно токсични отпадъци, изхвърляни от химически завод. Възможно е раковите заболявания на дихателните пътища, довели до преждевременните кончини на Анатолий Солоницин, Андрей Тарковски и Лариса Тарковска, да са предизвикани именно по време на снимките там.
Малко преди да умре в една парижка болница, Тарковски коментира в дневника си усилията на свои приятели да набавят необходимите средства за лечението му. В Япония е създаден специален фонд за целта. Тарковски отбелязва иронично, че се е наложило дълго да обяснява на неразбиращите японци - как е възможно толкова известен кинорежисьор да е толкова беден.

Любопитно е, че Тарковски обмислял да заснеме продължение на „Сталкер“. Ето какво пише в дневника си: „Исках да направя продължение на Сталкер, в което…. Това беше възможно само в Русия, в Съветският съюз, а е невъзможно сега (март, 1985 г.), защото Сталкерът и жена му трябваше да бъдат изиграни от същите актьори. Нещо друго е важно тук: че той (Сталкерът) се променя, той не вярва повече, че хората могат да се стремят към щастие чрез вътрешна промяна. И затова той почва да ги променя насила, и започва да ги отвлича в Зоната чрез измама – за да направи животите им по-хубави. Той се превръща във фашист. И тук сега ние имаме следното положение – промяната на идеала – по идеологически причини той се превръща в негово отрицание ; когато целта оправдае средствата, човекът се променя. Той води трима души в Зоната насила – това исках да покажа във втория филм – и той дори не се страхува да ги убие, за да осъществи целта си. Това е вече идеята на Великия инквизитор, този който поема върху себе си грехът в името на спасението.”

Тарковски си отиде от този свят на 29 декември 1986 г. едва 54-годишен. Но останаха неговите филми, сред които „Сталкер“ е може би най-добрият. Според мен, това е най-великата кинопритча в историята. В нея е заложен дълбок метафоричен смисъл, отразяващ изстраданото убеждение на великия режисьор, че преследването на щастието трябва винаги да е подчинено на търсенето на вяра в нещо по-висше от нас, нещо, което да осмисли не само конкретното ни съществуване, но въобще Живота.

 



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации