Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

79 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ТАРКОВСКИ


04.04.2011  Текст:  Красимир Кастелов

СТАТИИ

   

Удивително е, че Андрей Тарковски, който бе толкова недооценен, докато беше жив, почти веднага след като си отиде от този свят стана едва ли не култов герой в  своята родина. Друг е въпросът, доколко всички, които се надпреварват да го величаят, разбират с какво всъщност е ценно неговото кино днес. Впрочем омаловажаването приживе и суетното възвеличаване след смъртта на даден творец са проява на едно и също нещо – на нашия ограничен и безкрайно суетен ум, който ту отхвърля онова, което не разбира, ту го издига на пиедестал по същата причина …
Но когато на пресконференции на най-големия кинофестивал на света – този в Кан – се произнасят думи на преклонение по адрес на Тарковски от негови последователи, като датчанина Ларс фон Триер, турчина Нури Билге Джейлан и мексиканеца Карлос Рейгадас, — започваме да разбираме, че този велик кинематографист не само че не е забравен, но и продължава да оказва мощно влияние върху съвременните умове по целия свят.
Същият този Триер, смятан за един от най-скандалните и радикални съвременни кинорежисьори, например твърди, че е гледал „Огледалото“ 20 пъти - и всеки път е откривал по нещо ново. Което всъщност е обяснимо, защото съкровеният смисъл на филмите на Тарковски има свойството да се разкрива постепенно във времето - почти както това става при процеса на прояване в класическата фотография.
Заплененени първоначално от формалното съвършенство на неговите филми и от тяхната мистична аура, истинските ценители на творчеството на Тарковски го преоткриват отново и отново при всяко повторно гледане, носещо им нещо повече от видяното и почувстваното преди.
Това „повече“ е доказателство за наличието на някаква метафизична съставна част, пронизваща даже междукадровото пространство във филмите на Тарковски. Наистина, като че ли има „нещо“ в тяхната атмосфера, което ни дава усещането за молитва или надежда за спасение, което ще настъпи, ако загърбим дребнавото в нашето битие – „нещо“, което не позволява на Триер, Рейгадас и на мнозина от нас да остават в привичното за мнозинството състояние на самодоволство.

Скоро ще се навършат 31 години от излизането по екраните на бившия Съветски съюз на една епохална кинотворба, която за мен е сред най-хубавото, което съм видял на екрана през живота си. Имам предвид филма „СТАЛКЕР”. Всъщност официалната му руска премиера е през август 1979 г. в рамките на Московския международен кинофестивал, но разпространението му по кината започва още през април 1980-та, когато освен в СССР е прожектиран в Холандия, Франция, Финландия, Унгария и в още много страни, сред които е и България. А на 13 май е представен и на кинофестивала в Кан, където го удостояват с наградата на екуменическото жури.
Не си спомням кога точно самият аз го гледах за пръв път – дали беше през 1980-та или малко по-късно, но със сигурност помня, че беше в едно от студийните кина, в които навремето се прожектираха така наречените трудни филми.

За тази си творба Тарковски споделя лаконично: „Готвих се за „Сталкер” цял живот, снимах го две години”.

Действието във филма, който е създаден по мотиви от повестта на братя Стругацки „Пикник край пътя”, протича в някаква забранена Зона, където според слуховете, съществува стая, в която се изпълняват само най-съкровените човешки желания. Именно натам се отправя странна група: известен писател (акт. Анатолий Солоницин) и авторитетен учен (акт. Николай Гринко) – всеки със своите си мотиви, за които предпочитат да не говорят. Води ги сталкерът (акт. Александър Кайдановски), за когото е трудно да се каже - умопобъркан ли е или пък е апостол на нова вяра…

Ако и филмите като хората си имат своя съдба, то трябва да признаем, че съдбата на „Сталкер” е доста сложна и драматична. Проблемите, съпътстващи неговото заснемане, започват още с подготовката на сценария. Налага се неговите автори - братя Стругацки – да го преработват 9 пъти, докато достигнат до онова, което иска Тарковски. Не е по-леко и на композитора Едуард Артемиев, към когото гениалният режисьор също проявява крайна взискателност. На него му се налага да прочете доста трактати по дзен-будизъм и да прослуша безброй индийски и рицарски музикални композиции, преди да съчини музиката към филма.

Но най-тежка и може би незаслужено жестока е съдбата на оператора Георгий Рерберг, заснел преди това „Огледалото” (1975). Когато почти целият снимачен период на „Сталкер” приключва, се оказва, че заснетият материал е негоден. Рерберг е обвинен в допускане на технически брак и Тарковски го изгонва.
Неотдавна в Русия излезе пълнометражен документален филм, озаглавен „Рерберг и Тарковски: обратната страна на „Сталкер”, който е посветен именно на трагичния разрив между двамата големи кинематографисти. Но това е друга тема, на която ще посветя специална публикация при друг повод.

Да се върнем към многострадалния „Сталкер”, чието реализиране през 1978 г. е поставено под въпрос. Едва след специално разрешение от най-високо място, се пристъпва към преснемане на филма от друг оператор – първоначално това е Леонид Калашников, когото Тарковски също отстранява – а впоследствие Александър Княжински, който заснема този „Сталкер”, който познаваме.
Конфликтът между Тарковски и Рерберг не е единственият по време на работата върху „Сталкер”. Режисьорът-максималист, който е известен с трудния си характер, влиза в пререкания и с други членове на снимачния екип. Днес мнозина са убедени, че това в немалка степен се е дължало на интригите на жена му Лариса, която се води асистент-режисьор на продукцията. Твърди се, че Рерберг бил категорично против намерението на Тарковски да й повери главната женска роля, която впоследствие изпълнява блестящо Алиса Фрейндлих. Парадоксално е, че въпреки всички усложнения и конфликти, в крайна сметка „Сталкер” се оказа шедьовър и днес заслужено е смятан за ненадмината философска кинокласика.

Тарковски също в крайна сметка остава удовлетворен. Според спомените на неговата сестра Марина Тарковска, той споделя, че това е най-добрият му филм. Показва го на баща си – прочутия поет Арсений Тарковски – който също го одобрява. А за режисьора-перфекционист неговото мнение е от огромно значение.

Но тегнещата прокоба над филма продължава да преследва неговите създатели и след неговото завършване, когато те започват да се оплакват от проблеми със здравето и основно с белите си дробове. По-голямата част от филма е заснета в Естония край огромен блатист район, замърсен от силно токсични отпадъци, изхвърляни от химически завод. Възможно е раковите заболявания на дихателните пътища, довели до преждевременните кончини на Анатолий Солоницин, Андрей Тарковски и Лариса Тарковска, да са предизвикани именно по време на снимките там.
Малко преди да умре в една парижка болница, Тарковски коментира в дневника си усилията на свои приятели да набавят необходимите средства за лечението му. В Япония е създаден специален фонд за целта. Тарковски отбелязва иронично, че се е наложило дълго да обяснява на неразбиращите японци - как е възможно толкова известен кинорежисьор да е толкова беден.

Любопитно е, че Тарковски обмислял да заснеме продължение на „Сталкер“. Ето какво пише в дневника си: „Исках да направя продължение на Сталкер, в което…. Това беше възможно само в Русия, в Съветският съюз, а е невъзможно сега (март, 1985 г.), защото Сталкерът и жена му трябваше да бъдат изиграни от същите актьори. Нещо друго е важно тук: че той (Сталкерът) се променя, той не вярва повече, че хората могат да се стремят към щастие чрез вътрешна промяна. И затова той почва да ги променя насила, и започва да ги отвлича в Зоната чрез измама – за да направи животите им по-хубави. Той се превръща във фашист. И тук сега ние имаме следното положение – промяната на идеала – по идеологически причини той се превръща в негово отрицание ; когато целта оправдае средствата, човекът се променя. Той води трима души в Зоната насила – това исках да покажа във втория филм – и той дори не се страхува да ги убие, за да осъществи целта си. Това е вече идеята на Великия инквизитор, този който поема върху себе си грехът в името на спасението.”

Тарковски си отиде от този свят на 29 декември 1986 г. едва 54-годишен. Но останаха неговите филми, сред които „Сталкер“ е може би най-добрият. Според мен, това е най-великата кинопритча в историята. В нея е заложен дълбок метафоричен смисъл, отразяващ изстраданото убеждение на великия режисьор, че преследването на щастието трябва винаги да е подчинено на търсенето на вяра в нещо по-висше от нас, нещо, което да осмисли не само конкретното ни съществуване, но въобще Живота.

 



Коментари (0)