Бернардо Бертолучи

• 
• Add new коментар

Излизането на "50 нюанса сиво" в навечерието на Свети Валентин ме подсети за 7 велики филма за секса, с които тази елементарна продукция дори не може да се сравнява - най-малкото, защото въобще няма за цел да изследва непознатите все още територии на сексуалното, а е направена с единственото намерение да експлоатира нездравото любопитство към някои от забранените зони в тях.

„ИМПЕРИЯ НА ЧУВСТВАТА“ (Ai no korîda, 1976) - реж. Нагиса Ошима

Това е може би най-силният сексуален филм в историята на киното, съумял да вникне най-дълбоко в разтърсващата драма на човека, обсебен от всепоглъщаща го и неподвластна на контрол плътска страст… Създаден е от големия японски режисьор Нагиса Ошима и към момента на своята поява предизвиква шоково въздействие върху зрителите, които се оказват напълно неподготвени да възприемат толкова разкрепостено от всякакви морални табута произведение на киноизкуството. Дори и организаторите на кинофестивала в Кан през 1976 година, не се осмеляват да го допуснат до участие в съревнованието за "Златна палма". Въпреки това, филмът предизвиква истински фурор сред критиците, успели да го видят в извънконкурсните и полузакрити прожекции. Впоследствие е представен на фестивала в Чикаго, където неочаквано за мнозина е отличен със специалната награда на журито. Освен това получава и приз от Британския филмов институт (BFI), независимо от официалната му забрана до 1989 г.
Знаменитият полски режисьор Анджей Вайда споделя, че преди да гледа „Империята на чувствата“ въобще не е подозирал за способността на киното да превърне в обект на високо изкуство тази толкова интимна страна от живота на човека, каквато е сексуалната. Според мнозина, оригиналното японско заглавие на филма е по-точно и образно, защото подсказва за коридата, възникнала като акт на жертвоприношение в името на любовта. 

„ПОСЛЕДНО ТАНГО В ПАРИЖ“ (Ultimo tango a Parigi, 1972) – реж. Бернардо Бертолучи

Скандалната слава на този филм, успял първи да пробие системата от забрани пред показването на секса на екрана (едва след него в общодостъпните киносалони излизат „Емануела“, „Историята на О“, „Калигула“ и пр.), донякъде попречва за адекватното му възприемане като изключително произведение на киноизкуството. Макар че, някои моменти продължават да смущават лицемерните блюстители на морала и днес – впрочем, в Италия той е бил напълно забранен до 1986 г., а неговият режисьор е лишен за 5 години от граждански права, включително и от възможността да гласува на избори.
Невероятната история за сексуалните взаимоотношения между 45-годишен американец и млада парижанка не е просто поредният любовен роман или проникновена драма за вечното влечение-борба между двата пола и необяснимите състояния на привличане и отблъскване между тях, а разтъсваща трагедия за неосъществимостта на идеала, за недостижимостта на абсолютната хармония, за безкрайното търсене на истината за човешкото съществуване.
Изпълнителката на главната роля Мария Шнайдер се прочува именно благодарение на този филм, в който е партньорка на гениалния Марлон Брандо. Двамата играят двойка любовници, които се запознават случайно и не искат да знаят нищо един за друг, за да не обременяват с мисълта за никакви странични ангажименти бурната си сексуална връзка.
„Последно танго в Париж“ навремето си спечелва скандална слава, заради изобилието от откровени еротични сцени, но днес е признат за класика на световното кино и за една от най-ярките творби на Бернардо Бертолучи.

„НИМФОМАНКА“ (Nymphomaniac, 2013) – реж. Ларс фон Триер

Независимо, че все още не съм гледал режисьорската версия на филма, го смятам за поредния бисер във филмографията на своя създател, успяващ винаги да скандализира онези, които очакват от него да се приспособи към лицемерните норми на общоприетия морал. Напълно съм съгласен с Янко Терзиев, че ако гениталии в близък план ви шокират и разсейват за дълго, ще изпуснете главното от "Нимфоманка". А то е - едно човешко същество на съд пред истината за себе си.
„Нимфоманка“ е третият и последен епизод (след „Антихрист“ (2009) и „Меланхолия“ (2011) от „трилогията на депресията” на Ларс фон Триер. Филмът за признанията на една жена, която се бори с биографията си, отразява търсенето на смисъл и баланс в собствения ни живот. Това е блестящо разказана история за израстване и съзряване, представяща главната героиня и нейната възбуда и отчаяние, болка и страст. Филмът прелива от литературни препратки: от Библията през „Хиляда и една нощ” до „Декамерон” и Маркиз дьо Сад.
Трябва ли да сме затворници на телата си, пита големият датски режисьор. „Отговорът му е един изстрел в тъмното, едно дърво на хълма, едно прокраднало се в мрака слънчево петно", пише още Янко Терзиев в своя отзив за филма във в. "Капитал".

„КАТАСТРОФИ“ (Crash, 1996) – реж. Дейвид Кроненбърг

Скандалният психотрилър на канадския режисьор Дейвид Кроненбърг бе отличен със Специалната награда на журито на фестивала в Кан, заради изключително оригиналния начин на изследване на човешката сексуалност и по-специално на уродливите форми, в които тя може да мутира.
Увлекателният, но и отблъскващ разказ за хора, получаващи сексуално удовлетворение от катастрофи, предизвиква буря от протести и повече от година след представянето му в Кан не е допускан до разпространение в киномрежата на САЩ. Впрочем филмът дава немалко поводи за възмущение на онези, които затварят очи, когато на екрана се показват по-откровени сцени. А в „Катастрофи“ сексуалните актове не само не са никак малко, но и са удивително разнообразни и максимално отблъскващи.

„СРАМ“ (Shame, 2011) – реж. Стийв Маккуин

И този филм, както повечето в моя списък, бе пренебрегнат от нашите киноразпространители, които предпочитат да не рискуват с подобни предизвикателства към вкуса и нравите на родната публика. Но по други места на света породи бурни дискусии между яростните му отрицатели и разпалените обожатели. Истината е, че равнодушните са изключение.
Независимо от фриволността (според някои) на темата си, това е трагична по своята същност кинотворба. Фокусирана е върху много рядко срещан на екрана персонаж (Майкъл Фасбендър), страдащ от тоталната си обсебеност от сексуално желание, което в крайна сметка го лишава от нормално човешко общуване с противоположния пол, защото възприема всяка жена като сексуален обект. Поразително е обаче, как един филм, концентриран изцяло върху секса, может да бъде дотолкова асексуален и въпреки немалкото си откровени сцени, да изглежда напълно стерилен. Някои критици правилно го определиха като провокационен, но не заради секса, който показва. Провокацията е в стремежа на режисьора да представи като трагична една ситуация, на която отдавна е възприето да се гледа като на нещо обичайно в живота на съвременните, материално задоволени мъже.

„ПИАНИСТКАТА“ (La Pianiste, 2001) – реж. Михаел Ханеке

Още един провокационен филм, чийто режисьор се слави с умението си винаги да предизвиква, ако не шоково, то най-малкото нееднозначно въздействие върху зрителите. В отговор на острите им нападки, че е проявил пристрастие към порнографията, той заявява, че екранизирайки романа на своята сънародничка – австрийката Елфриде Йелинек, най-малко го е интересувало порното, а просто е искал „да направи непристоен филм“. И несъмнено е успял да го стори, предизвиквайки чувство на отвращение, показвайки на екрана воайорските и садомазохистични комплекси на своята героиня Ерика – 40-годишната преподавателка по музика, пресъздадена блестящо от Изабел Юпер.

„МЕЧТАТЕЛИ“ (The Dreamers, 2003) – реж. Бернардо Бертолучи

Отново под режисурата на Бертолучи се ражда толкова невероятен филм като този, който заслужено се  превръща в главно събитие на кинофестивалите във Венеция и Сан Себастиан, независимо че е представен извън конкурсните им програми. Превъзходната елегия за сексуалните приключения на американски студент по време на майските бунтове в Париж през 1968 година е разпространявана ограничено, заради рейтинга (Rated NC-17), което не би трябвало да ни учудва. Сексуалните отношения между героите във филма, пресъздадени от Майкъл Пит, Луи Гарел и Ева Грийн, са показани с много рядко срещана в съвременното кино откровеност, включваща сцени на дефлорация, инцест и пр.
Но онези, които са го гледали, знаят по-добре, че главното във филма съвсем не е откровеният секс, а усещането за пълна разкрепостеност, обхванало немалка част от образованата младеж на Франция по време на нейните протести срещу лицемерието на управляващите.