НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Навършиха се 60 години от излизането по екраните на една от най-сполучливите филмови адаптации по Шекспир в историята на киното. Световната премиера на „Окървавеният трон” (Kumonosu-jô) се е състояла в Япония на 15 януари 1957 година. Няколко месеца по-късно филмът участва в основния конкурс на кинофестивала във Венеция, а през 1958-а прекрасните изпълнители на главните роли (Тоширо Мифуне и Исудзу Ямада) получават две от най-престижните японски награди за кино (Kinema Junpo Award и Mainichi Film Concours).

По думите на самия Куросава, една от най-трудните задачи за него е била как да приспособи театъра на Шекспир към изисканията на киното и вкусовете на японската публика. С прекрасната си екранизация по „Макбет” той разрешава за себе си тази трудна задача.

Филмът на именития режисьор не повтаря европейския драматургичен разказ, а носи в конструкцията и светоусещането си много елементи от стила на японския театър Но. Всеки кадър в него съответства на дадена маска.

"Не измисляй, а открий и пресътвори" - верен на своето мото, Куросава пренася събитията във филмовия разказ по време на феодалния строй в Япония.

Още в самото си начало историята подава на зрителя една легендарна нишка, която постепенно се разплита в хода на действието. За митологичност подсказват и имената, с които са обозначени основни пространствени обекти - Дворецът на паяжината, Пояжиновата гора, Първа крепост, Северния гарнизон.

Песента - с която започва и свършва историята - е семантична рамка. Тя огражда действието, протичащо във филмовото време. Едновременно с това затваря разказа в един друг свят. Същият ефект на "другост", на отдалеченост, създават и епизодите, в които камерата "гледа" героите и събитията през клоните и стволовете на дърветата като през решетка.

Тази плетеница от храсти и стебла насочва мисълта към паяжината, но мащабът е значително по-голям. Напомня на оплетена мрежа, хвърлена върху оня друг, "затворен" в себе си свят, рамкиран от песента.

Символиката на паяжината и паяците, които я плетат - страстите и желанията на героите - обхваща един от основните мотиви, който преминава през цялата фабула. Той придобива дори гротескови черти посредством собственото си преекспониране и уголемяване в кадъра.

Друг основен мотив е мъглата. Почти през цялото време тя се стеле и сякаш задушава персонажите със своята непрогледност. Може да бъде възприета и като емоционална пелена, която задушава героите. Те не намират сили да ѝ се противопоставят, да се измъкнат от нея. Като че ли тя е тази, която контролира действията им. Непрозрачното було на тъмните страсти и жаждата за власт е обвило главният герой Уашидзу (Тоширо Мифуне) като какавида. Но разликата е в това, че от нея няма да се излюпи пеперуда, а злодей. Злият дух в гората, който преде нишката на Колелото на Съдбата, предсказва бъдещето на Уашидзу и спътника му Мики (Миноро Чиаки).

Този епизод е транслация на смисъла отново към сказанието. Но приказната точка тук се явява наистина само точка. Да, предопределението съществува и то - по един или друг начин - се реализира. Но по-важен е личният избор. Онова съзнателно действие, което ще предприеме героя, воден от тъмните пориви на душата си; и което го превръща в престъпник.
Картината на стаята, където е убит Великият господар Цудзуки (Такамару Сасаки), се откроява със засилена експресивност. Опитите да бъде изчистена кръвта са безуспешни. Тя е навсякъде като свидетелство за страшното деяние. Образува странни форми по пода и стените, които приличат на мозайки или фрески, но не изрисувани в храм на богове, а на демони.

Епизодът с приема, организиран от новия Велик господар Уашидзу, тласка действието към финала, но и наслагва нови смисли към основното тематично ядро. Самата композиция на сцената подсказва за крушението и разпада, който скоро ще настъпи. В средата на пространството са разположени господарят Уашидзу и съпругата му Асаджи (Исудзу Ямада). От двете им страни, в две прави редици, са подредени гостите. Местата на Мики и сина му обаче са празни. Това нарушава геометрията - както чисто пространствената, така и геометрията на смисъла.

Именно в това празно, "липсващо" място пияният господар-убиец вижда призрака на жертвата си. Нарушаването на симетрията не остава безнаказано. Уашидзу се мята, уловен в капана на съвестта си, а съпругата се опитва да го успокои. Появата на наемника, изпратен да убие Мики и сина му, сгъстява напрежението.Той носи само главата на Мики. Синът е избягал. Разбирайки това, коварната Асаджи, която се явява "черната отрова", погълната вече от нейния съпруг и подбудител на кървавото деяние - му обръща гръб. Излиза от помещението, а лъскавата ѝ дълга дреха се влачи след нея по пода като змийска опашка.

Великолепна плътност в изграждането на внушението създават не само визуалните детайли, но и акустичните. В отделни възлови сцени се чува чаткане на конски копита, грак на птици, плясък на крила, плющене на дъжд, свистене на вихрушки. Те допълват и обогатяват филмовия образ, като му придават особен синкретизъм и сила.

В последните кадри войниците на Уашидзу го пробождат със стрели. Тази картина отново препраща към мотива за паяжината. Героят е в мрежата на стрелите. Те го обгръщат отвсякъде. Полепват по него със смъртта, която носят.
Господарят полита от стълбата надолу. Пада мъртъв в мъглата. В забвението.
Кръгът се затваря. Змията е захапала опашката си. Колелото на Съдбата е приключило поредния си цикъл и ще се завърти отново.

"Окървавеният трон" на Акира Куросава е обявен от критиката за една от най-сполучливите филмови адаптации по произведение на Шекспир. И напълно заслужено. В това се убеждават вече няколко поколения кинотворци и зрители, запленени от магията на японския вълшебник.