Навършиха се 40 години от излизането на „ШОФЬОР НА ТАКСИ“ – легендарният филм на американския режисьор и сценарист Мартин Скорсезе. Европейската му премиера се е състояла на 13 май 1976 година в рамките на 29-ия кинофестивал в Кан, където няколко дни по-късно е удостоен със „Златна палма“ от международното жури, председателствано от прочутия американски драматург Тенеси Уилямс.
Впоследствие „Шофьор на такси“ получи 4 номинации за „Оскар“, включително за най-добър филм и за най-добър актьор в лицето на Робърт де Ниро, изпълнил една от най-силните роли в своята кариера. Филмът е обявен от списание "Тайм" за една от стоте най-добри кинотворби на всички времена.
Мартин Скорсезе, Робърт де Ниро и част от екипа на легендарния филм се събраха отново преди малко повече от три месеца (на 21 април) за честването на неговата 40-годишнина в рамките на поредното издание на международния кинофестивал „Трайбека“ в Ню Йорк.
„Странно е, че са минали 40 години, откакто заснехме филма по улиците на Ню Йорк, който сега е твърде променен“, бе лаконичният коментар на Скорсезе, разпространен от световните информационни агенции.
„Тогава Джоди Фостър бе едва 13-годишна. Заедно с Де Ниро те привнесоха нещо много ценно, опасно и забележимо. За мен е чест, че ще участвам в юбилея на филма, организиран на тазгодишния кинофестивал „Трайбека“, сподели още знаменитият режисьор.
В книгата на Ричард Шикъл „Разговори с Мартин Скорсезе“ известният американски кинокритик задава много умни въпроси на режисьора на „Шофьор на такси“, от чиито отговори разбираме колко съвременно продължава да звучи този филм. Припомняйки, че героят на Робърт Де Ниро в един момент заявява, че е ангелът на отмъщението, Шикъл моли Скорсезе за пояснение: „Да разбираме ли, че той говори почти буквално? Защото не виждам в този човек нищо друго освен онова, което ти току-що описа – онова за необуздания психопат, който не може да намери допирни точки с никого. Как бихме могли да разберем това поведение?“ [1].
Мартин Скорсезе му отговаря буквално следното: „Ами, точно затова исках да направя този филм. Защото се занимава с ревностния фанатизъм, характерен за онзи тип човек, който е готов да изравни със земята цялото село, ако жителите му отказват да повярват в този Бог, в който вярва той самият. Който не би се поколебал да убива мъже, жени, деца и животни.“ [2]
По-нататък в разговора им Скорсезе споделя, че емоциите, които е открил в „Записки от подземието“ на Достоевски са намерили съвсем естествено отражение в „Шофьор на такси“: „Този човек не ти харесва. И все пак осъзнаваш, че дълбоко в себе си, тайничко и тихичко си мислиш за същите неща като него. Това идва от постоянното отхвърляне и отричане от страна на средата, в която живееш. Не е рационално, не е добро, но е напълно човешко. И в известен смисъл ни определя като хора“.
За предтеча на героя или по-скоро на антигероя от филма, пресъздаден блестящо от Робърт Де Ниро, може да бъде смятан също така и персонажът на Албер Камю от „Чужденецът“. Скорсезе е съумял безпощадно, с хладнокръвието на опитен хирург и виртуозността на изключителен художник да демаскира същността на Травис Бикъл, оголвайки скритата, но присъща на всеки човешки индивид изконна жажда за самоутвърждаване, която при определени обстоятелства може да се окаже дори по-силна и от самия инстинкт за живот. И когато осъзнаването на собствената ненужност (или нищожност) попие отровата на повсеместната самота в този егоистичен и жесток свят, изведнъж се отваря простор за неподозираната разрушителна енергия, дремеща в повечето от нас.
Представен така, основният персонаж от „Шофьор на такси“ наистина не предразполага към особено съчувствие или съпреживяне. При по-внимателно вглеждане в него обаче няма как да не бъдем разтърсени от драмата на завърналия се от Виетнам самотен и озлобен човек, който е принуден да опознае мрачната, отблъскваща и враждебна страна на живота в Ню Йорк през 70-те години на миналия век.
Но филмът на Мартин Скорсезе не е просто майсторски трилър за поредния психопат-убиец, извършил кървав акт на отмъщение, защото се е почувствал засегнат от безразличието на красива млада жена, а много дълбок, безкрайно песимистичен портрет на Америка, който, уви, продължава да е не по-малко актуален и в наши дни.
Защото, както споделя самият Скорсезе в разговорите си с Ричард Шикъл, „Шофьор на такси“ е посветен на темата, с която всъщност се занимават повечето му филми: „Какво е човекът, какво е героят? Правото на страната на силния ли е?“ А това са въпросите, които ни кара да си задаваме все по-често и случващото се днес.
__________________________
БЕЛЕЖКИ:
1. Шикъл, Ричард. Разговори със Скорсезе, С., Колибри, 2015, стр. 176.
2. Пак там, стр. 177
В книгата на Ричард Шикъл „Разговори с Мартин Скорсезе“ известният американски кинокритик задава много умни въпроси на режисьора на „Шофьор на такси“, от чиито отговори разбираме колко съвременно продължава да звучи този филм. Припомняйки, че героят на Робърт Де Ниро в един момент заявява, че е ангелът на отмъщението, Шикъл моли Скорсезе за пояснение: „Да разбираме ли, че той говори почти буквално? Защото не виждам в този човек нищо друго освен онова, което ти току-що описа – онова за необуздания психопат, който не може да намери допирни точки с никого. Как бихме могли да разберем това поведение?“ [1]. .png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
