30 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ФРАНСОА ТРЮФО | Другото Кино - сайтът за независимо кино
Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

30 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ФРАНСОА ТРЮФО


22.10.2014  Текст:  Красимир Кастелов

Жул и Жим

   

Навършиха се 30 години от смъртта на легендарния кинорежисьор Франсоа Трюфо, отишъл си от този свят едва 52-годишен - на 21 октомври 1984 г.
Като ключова фигура на френската „Нова вълна”, той с основание е смятан за един от най-известните и значими кинематографисти в цялата история на френското и световното кино, допринесъл за реформиране на класическото кино, господствало в родината му до края на 50-те години на миналия век, а и за обновяването на филмовия език по целия свят.

Франсоа Трюфо е роден на 6 февруари 1932 г. в Париж. Не познава родния си баща, защото е извънбрачно дете. Отглеждат го майка му и неговият осиновител Роланд Трюфо. Болезнено преживява системните конфликти между родителите си и много отрано се оформя неговата бунтарска нагласа срещу несправедливостите в живота, което става причина за нееднократното му въдворяване в различни изправителни домове за „трудни“ деца. 
Научава всичко за киното по пътя на самообразованието, гледайки безброй филми в парижките кинотеатри. Едва 14-годишен напуска училище и започва да изкарва прехраната си като фабричен работник. Но всяка свободна минута прекарва в киносалоните, участвайки активно и в организирането на киноклубове. Огромният му ентусиазъм и преданост към седмото изкуство впечатляват силно прочутия критик и теоретик на киното Андре Базен, който го поощрява да сътрудничи на сп. „Кайе дю синема” (Cahiers du cinéma), на което бил главен редактор. Но кариерата на Трюфо като кинокритик е прекъсната от мобилизирането му в армията, завършило с дезертьорство, присъда и позорно уволнение. 
След завръщането си в списанието, бъдещият прочут режисьор бързо си създава репутацията на яростен критик на остарялото буржоазно кино, за чието обновяване пледира в множество остро полемични статии. В тях обвинява френските филми от средата на 50-те години в претенциозност и изкуственост. Отстоява страстно теорията за режисьорите-автори и възхвалява американските филми от така наречената категория "Б", така наречените B-movies.
Но в самостоятелната си работа като режисьор Трюфо заимства много повече неща от постиженията на Жан Виго и Жан Реноар, отколкото от американските перфекционисти, от които се възхищава толкова много.
В средата на 50-те години, заедно с Жан-Люк Годар, Клод Шаброл, Жак Ривет, Ерик Ромер и други кинокритици от сп. „Кайе дю синема”, апелира за радикална промяна на френското кино в посока към тотално скъсване с традиционните комерсиални стереотипи. 
Героят на неговия дебютен филм „Четиристотинте удара“ (Les Quatre cents coups, 1959) е в голяма степен автобиографичен. 12-годишният Антоан Доанел (акт. Жан-Пиер Лео) прилича на самия него като малък и също така страда от неразбирането и безразличието на възрастните. Той също като Трюфо е арестуван за бягство от къщи и затворен в изправителен дом. Този изключително вълнуващ филм за детството се превръща в един от флагманите на френската „нова вълна” и съвсем заслужено носи на своя създател наградата за най-добър режисьор от кинофестивала в Кан през 1959г., а също и номинация за „Оскар“ за оригинален сценарий. Впоследствие Трюфо се връща неколкократно към своето алтер-его от този филм, продължавайки описанието на живота на Антоан Доанел през юношеските и младежките му години – най-напред в епизод от филма „Любовта на двайсет години“ (L'amour à vingt ans, 1962), а после и в „Откраднати целувки“ (Baisers volés, 1968), „Domicile conjugal“ (1970) и „L'amour en fuite“ (1979). 
Любопитното е, че ролята на Антоан Доанел продължава да изпълнява Жан-Пиер Лео, който израства като един от големите актьори на френското ново кино.
Във втория си игрален филм „Стреляйте в пианиста“ (Tirez sur le pianiste, 1960), Трюфо разкрива друга страна на своето художествено светоусещане, която е особено много харесвана от привържениците на формалните търсения в киноезика. Той смесва много смело съспенс, хумор и разнообразен аксесоар от технически стилове в странно конструирания си трилър, напомнящ много за т.нар. черен филм (film noir). После пък експериментира с мелодрамата в своя шедьовър "Жул и Жим" (Jules et Jim, 1962). 
И двата филма са истинско въплъщение на принципите на френската „Нова вълна“. Новаторски в стилистично отношение, те са и свидетелство за страстното лирическо начало, което занапред се превръща в отличителен белег на филмите на Трюфо, интересуващи се в много по-голяма степен от етико-емоционалните проблеми на французите, отколкото от социално-политическите проблеми в държавата. 
Психологическата проблематика е в основата и на следващите му драми – „Нежна кожа“ (La peau douce, 1964), „Двете англичанки и континентът“ (Les deux Anglaises et le continent, 1971), „Историята на Адел Ю.“ (L'histoire d'Adèle H. ,1975), „Зелената стая“ (La chambre verte, 1978), „Съседката“ (La femme d'à côté, 1981). 
Преосмисляйки американските черни романи и т.нар. „черен филм“ в духа на типично френското светоусещане, заснема няколко криминални ленти, като „Младоженката беше в черно“ (La mariée était en noir, 1968), „Сирената на Мисисипи“ (La sirène du Mississipi, 1969),  „Веднъж да дойде неделя“  (Vivement dimanche! , 1983).
От представения на Киномания'2010 френски документален филм „Двама от Новата вълна” (Deux de la vague, 1998) научихме любопитни подробности за сложните взаимоотношения между Трюфо и Годар – двамата основни режисьори от френската „Нова вълна”. Известно е, че между тях пламва сериозен конфликт след 1968 г. Причината е, че Годар не приема аполитичността на Трюфо. Според него, киното трябва да е ангажирано с обществено-политическа кауза, в противен случай остава в коловоза на развлекателното буржоазно изкуство.
Разбира се, Трюфо не остава безразличен към задълбочаващата се криза на духовността и в някои от своите филми се опитва да отстоява вечните ценности на хуманитарната култура, която според него е сред най-важните условия за пълноценно човешко съществуване. Почти едновременно с Жан-Люк Годар и неговия „Алфавил“ (1965), той представя в своята екранизация по романа на Рей Бредбъри „451° по Фаренхайт“ (Fahrenheit 451, 1966) пплашеща визия на бъдещо тоталитарно общество, в което книгите са забранени.
Художественото раздвоение на Франсоа Трюфо, започнало още в началото на творческия му път, става все по-очевидно с всеки следващ филм. До края на кариерата си той не престава да се разкъсва между влиянието на двама от най-великите кинематографисти в историята - Реноар и Хичкок. 
От една страна изповядва страстния романтичен хуманизъм на гениалния си сънародник, а от друга - е предан поклонник на майсторството на британския гений. В една от своите прочути книги, посветени на творчеството на Хичкок, дори се стреми чрез серия интервюта с него да вникне в тайната на необикновените му филми.
Бракът на Трюфо с дъщерята на богатия френски продуцент Моргенщерн му позволява да си създаде собствена киностудия, която нарича „Les Films du Carrosse” в чест на филма на Жан Реноар „La Carrosse d'Or“ (Златната карета).
Франсоа Трюфо е пословичен със своята невероятна любов към киното, която споделя в още един автобиографична своя творба, смятана за един от най-хубавите филми в историята на киното, повдигащи завесата на кинопроизводството. „Американска нощ“ (La nuit américaine) излиза през 1973 г. и е удостоен с „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. В него ролята на кинорежисьора изпълнява самият Трюфо. 
Няколко години по-късно пък в „Последното метро“ (Le dernier métro, 1980) той акцентира върху гражданската роля на театъра по време на германската окупация на Франция. Филмът е удостоен с 10 награди „Сезар“ (френският „Оскар“), включително за най-добър филм и най-добър режисьор на годината. 
Трюфо участва в написването и на много сценарии за филми на други режисьори от „новата вълна”. Сред най-ярките от тях несъмнено е сценарият му за „До последен дъх” (À bout de souffle, 1959) - шедьовърът на на Жан-Люк Годар. 
Изявява се също и като продуцент или изпълнителен продуцент на филмите на други френски киноноватори, като Жак Ривет, Жан Кокто, Морис Пиала, Ерик Ромер, Бернар Дюбоа и др. А в прочутия филм на Стивън Спилбърг „Близки срещи от третия вид” (Close Encounters of the Third Kind, 1977) дори изпълнява една от ключовите роли на френски учен.
Неговите дъщери от Мадлен Моргенщерн - Лаура и Ева - пък участват във филма му „Джобни пари” (L'argent de poche, 1976). Впрочем Трюфо е баща и на още една дъщеря – Жозефин - от прочутата френска актриса Фани Ардан.
Легендарният кинематографист умира на 52-годишна възраст от тумор в мозъка. Но в съзнанието на милионите си почитатели ще остане завинаги жив със своите незабравими филми.

 

 



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


      

Повече по темата може да прочетете тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание