„ПОРЕЙКИ ВЪЛНИТЕ“ (Breaking the Waves, 1996) – реж. Ларс фон Триер (Дания, Швеция, Франция, Испания)
Това е може би най-разтърсващата драма в историята на киното, посветена на Истинската любов. Вярвам, че за онези, които са я гледали, определението „истинска” няма да прозвучи високопарно, тъй като филмът се занимава с метафизиката на Любовта. Не случайно са възнамерявали да го озаглавят „АМOR OMNIE” – „Вездесъща любов”.
Образът на Бес, пресъздаден гениално от британската актриса Емили Уотсън, е представен в развитие, определящо се от еволюирането на любовното чувство в душата ѝ. Преди да се омъжи, тя моли горещо Бог да я дари с дарбата да обича. И когато „открива” въжделения си любим, тя наивно вярва, че вече „знае” какво е Любов, докато всъщност е обладана от егоистично привличане, тласкащо я към пълно обсебване на любимото същество. Затова умолява Бог да ѝ върне съпруга час по-скоро, сякаш той е вещ, която ѝ принадлежи. Прозрението на Бес за погрешния начин, по който е обичала, започва да се пробужда едва след чудодейното изпълнение на егоистичното й желание – мъжът й се връща ненадейно, но…парализиран след трудова злополука. Дълбоко вярващата Бес започва да осъзнава, че е виновна за случилото се - защото се е поддала на егоистичното очакване Бог да я възнагради за привързаността към съпруга си. А изпитанието, на което е подложена впоследствие, възприема като урок, че трябва да се обича, заради самата любов, а не заради даровете, които се надяваш да получиш за своята вярност!

„В НАСТРОЕНИЕ ЗА ЛЮБОВ“ (In the Mood for Love, 2000) - реж. Уонг Карвай (Хонконг, Тайланд, Франция). 
Гениален филм за любовното чувство, което за някои е дори по-жизненоважно от храната. Но величието му се състои и в това, че неговият създател не ни спестява горчивата истина за неговата мимолетност. 
Филмът представя по незабравим начин онези редки мигове, в които сякаш изпадаме в плен на някакво особено настроение (за любов!), заради което си струва да си се родил човек на този свят.

„НЕВЕРОЯТНАТА СЪДБА НА АМЕЛИ ПУЛЕН“ (Le fabuleux destin d'Amélie Poulain, 2001) – реж. Жан-Пиер Жьоне (Франция, Германия).
Режисьорът на този очарователен филм споделя, че е написал сценария специално за Емили Уотсън. „Мислех си за Бес от „Порейки вълните“ на Ларс фон Триер, за нейната положителност и наивност, да не кажа дебилност“, казва той и уточнява със съжаление, че Емили първоначално се съгласила да играе, но после му отказала, защото е забременяла. Според друга версия обаче, тя не приема предложението, защото вече била обещала на Робърт Олтман да се снима в неговия „Госфърд парк“. 
Но от това недоразумение между нея и Жан-Пиер Жьоне спечелихме ние, зрителите, защото можахме да видим прелестната Одри Тоту в ролята на чудачка, която умее да задейства механизмите на чуждото щастие и да си играе на криеница със своето собствено до момента, в който и тя се влюбва истински...

„ЖУЛ И ЖИМ“ (Jules et Jim, 1961) - реж. Франсоа Трюфо (Франция).
Шедьовърът на Франсоа Трюфо! Историята, разказана в този прочут филм, е придобила едва ли не култов статус и младите режисьори обожават да я цитират. За разлика от дебюта на Трюфо (400-те удара“) не е основана върху автобиографични мотиви. Благодарение на невероятното си режисьорско майсторство успява да създаде този рядко красив, проникновен и умен филм за деликатната сфера на чувствата. 
„Във филма има две теми - приятелството между двама мъже, което се опитва да оцелее и невъзможността да се живее в тройно съжителство. Идеята е, че двойката не носи удовлетворение, но друга алтернатива няма.“   (Франсоа Трюфо)

„ЛЮБОВТА НА РУСОКОСАТА“ (Lasky jedne plavovlasky ,1965) - реж. Милош Форман, (Чехословакия).
Въпреки заглавието си, тази творба на Форман няма нищо общо с така наречените love stories, на които са посветени повечето от т.нар. романтични драми. Напълно е възможно кристалната му простота да не се харесва на повърхностните зрители, които вероятно биха заявили, че не са виждали по-банална история. А тя е следната: симпатична провинциална блондинка се запознава с млад пианист от столицата, свирещ в местен ресторант, след което прекарва една любовна нощ с него. Повярвала в искрените му чувства, отива да го търси в Прага. Но след като пристига ненадейно в дома му - се изправя пред жестоката реалност. 
„Привидната простота на този филм всъщност говори за изключително майсторство: Форман наблюдава дребните човешки въжделения много точно, „заемайки“ стила на документалното кино, за да извае с леки щрихи едно комично късче от живота…" (сп. Time)

„КРАТКА СРЕЩА“ (Brief Encounter, 1945) – реж. Дейвид Лийн (Великобритания). 
Това е една от най-проникновените мелодрами в цялата история на киното. Любовната история, около която е изградена, е напълно обикновена. Би могла да се случи с всеки от пътниците в крайградските влакове на Лондон, Ню Йорк, Москва или Токио. 
Прочувственият разказ за неосъществената връзка между женен мъж и омъжена жена звучи напълно съвременно дори и в днешния свят на тотална девалвация на дълбоките чувства.

„НОЩТА” (La note, 1960) – реж. Микеланджело Антониони (Италия/Франция). 
За мен това е един от най-великите филми, посветени на тъжния залез на любовта. Главното в него са душевните терзания на героинята (Жана Моро), преживяваща болезнено настъпващото „затъмнение на чувствата”. Нощта, прекарана на поредния купон, завършва с горчивото ѝ прозрение за краха на нейния живот и илюзорността на надеждите за щастие, изградено върху любовта.
 

„КРАТЪК ФИЛМ ЗА ЛЮБОВТА“ (Krótki film o milosci,1988) - реж. Кшищоф Кешловски (Полша).
Създадена най-напред като част от телевизионната поредица „Декалог“, тази игрална версия предлага по-дълъг финал, който допълва завладяващата красота на по-краткия оригинал. 
Това е невероятно изтънчен, нежно-печален и елегично-състрадателен разказ за плахата и беззащитна любов в света на девалвиращите чувства, в който господстват пошлостта и грубостта.

„СЕКС, ЛЪЖИ И ВИДЕО“ (Sex, lies, and videotape, 1989) – реж. Стивън Содърбърг (САЩ).
Дебютът на едва 26-годишния режисьор  е отличен със „Златна палма“ на кинофестивала в Кан, а Джеймс Спейдър получава наградата за главна мъжка роля. Фестивалното жури, ръководено от Вим Вендерс, отличава филма не само заради новаторските режисьорски решения в него, но и заради прозорливостта на младия Содърбърг, с която улавя важни социално-психологически промени в американското общество. 
„Секс, лъжи и видео“ е не само оригинално заглавие, но и изключително точна диагноза на отношенията между младите хора в съвременния свят. 

„КАЗАБЛАНКА“ (Casablanca, 1943) – реж. Майкъл Къртис (САЩ).
По време на Втората световна война филмът се е възприемал предимно като носител на политически заряд, но днес на него се гледа по-скоро като на вълнуваща история за една голяма любов, пресъздадена блестящо на екрана от легендарните холивудски звезди Ингрид Бергман и Хъмфри Богарт. И това е дало основание на Американската филмова академия да го постави на първо място в една друга класация на най-добрите филми на любовна тема за всички времена.

„СИНЯ ВАЛЕНТИНКА“ (Blue Valentine, 2010) – реж. Дерек Кианфранс.
Разтърсващ филм за болката, която може да причинява любовта, в който Райън Гослинг дава най-доброто от себе си. Началото на снимките било отлагано на няколко пъти, заради неспособността на Мишел Уилямс да се съвземе след трагичния край на Хийт Леджър, който е баща на детето ѝ.  А заглавието е избрано в знак на почит към албума на Том Уейтс „Blue Valentine“ от 1978 г.
Пълнометражният режисьорски дебют на Дерек Кианфранс е проникновено художествено изследване на любовните чувства – от мига на тяхното пробуждане до неизбежния им край. Филмът няма нищо общо със захаросаните романтични драми, бълвани на конвейер от Холивуд. Но въпреки елегичния си тон, успява да внуши, че не трябва да жалим за загубата на любовта, а да се радваме, че сме имали късмета да изпитаме истински това велико чувство.

„ЗАКУСКА В ТИФАНИ“ (Breakfast at Tiffany's, 1961) – реж. Блейк Едуардс. 
Филмът е връхна точка в кариерата на Одри Хепбърн - холивудската звезда с лице и осанка на тийнейджърка, преминала като метеор през американското кино от 60-те години. Но вероятно малцина знаят, че главната роля всъщност е трябвало да изиграе друга актриса. Писателят Труман Капоти, по чиято творба е заснет "Закуска в Тифани", се е надявал да види на екрана своята приятелка Мерилин Монро. Обаче „Парамаунт“ и режисьорът Блейк Едуардс избрали Одри и явно са имали право. Защото едва ли можем да си представим днес този филм без нейната грациозност на фея, на която пасва като ръкавица ролята на Холи Голайтли (името означава "стъпваща леко").

„ФЕНИКС“ (Phoenix, 2014) - реж. Кристиан Пецолд. 
Нели е бивша певица, оцеляла по чудо в концлагерния ад на нацистка Германия, която се опитва да възвърне идентичността си след пластична операция на обезобразеното й лице. Прави всичко възможно да намери своя съпруг в разрушения Берлин, продължавайки наивно да вярва в любовта му. И след като най-после го открива, той не я разпознава - не толкова заради променената й външност, колкото заради собствената си убеденост в нейната смърт. Но за да се добере до солидното наследство на своята съпруга, се опитва „да я пресъздаде“ във външността на непознатата – такава, каквато е изглеждала в неговите очи преди войната. Нели се включва в играта, надявайки се до последно, че това „възкресение“ ще допринесе за възраждане на чувствата му към нея. Докато не ѝ се налага да прозре ужасяващата истина, че именно съпругът ѝ е отговорен за нейното попадане в концлагера.
Кристиан Пецолд преосмисля великия филм на Хичкок „Шемет“, чийто главен герой също се стреми да пресъздаде външния вид на жена, от която силно се нуждае. Чрез образа, пресъздаден блестящо от Нина Хос, германският режисьор внушава блестящо идеята за любовта като цел на женската самоидентификация.