Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

118 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АЛФРЕД ХИЧКОК


14.08.2017  Текст:  Красимир Кастелов

НОВИНИ

   

Навършиха се 118 години от рождението на Алфред Хичкок - великият кинорежисьор, чието творчество бе обикнато по-напред от редовите зрители, а доста по-късно и от критиците, които едва след неговата смърт осъзнаха огромното влияние на този човек върху развитието на киноизкуството.

Макар и да е номиниран петкратно, Хичкок никога не е получавал „Оскар” за режисура. Тази несправедливост е поправена с времето и неговият кинематографичен талант, все пак, е оценен по достойнство. През 1996-а го провъзгласяват за най-великия режисьор след допитване, проведено от авторитетното филмово списание "Entertainment Weekly". А в поредната класация на най-добрите филми на всички времена, съставена през 2012-а от британското издание "Sight and Sound", на първо място излиза неговият филм "ШЕМЕТ" (Vertigo), изпреварвайки „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс, заемал неизменно челната позиция в авторитетните рейтинги от 1962 година насам.
Общо 5 творби на Хичкок са класирани и в списъка на 250-те най-хубави филма в историята на киното, съставен от посетителите на сайта IMDB. Това са: „Прозорец към двора”, „Психо”, „Север-Северозапад”, „Шемет” и "Ребека".

Хичкок, който си спечелва още приживе славата на ненадминат майстор на съспенса, заснема "Шемет" през 1958 г. в стила на психологическия трилър. Главните роли изпълняват Джеймс Стюърт, Ким Новак и Барбара Бел Гедис. 
В основата на сюжета е разказът за пенсиониран полицай, нает от свой далечен познат като частен детектив, за да проучи странното поведение на неговата съпруга.

Първоначално отзивите на критиката за филма са доста противоречиви, но впоследствие стават все по-възторжени, за да се стигне до сегашното високо признание на тази забележителна творба. За пръв път тя попада в класациите на най-добрите филми на всички времена скоро след смъртта на своя създател през 1980 г.

„Ако изучаваме внимателно кариерата на Хичкок – от английските неми филми до цветните холивудски, - можем да открием отговорите на въпроси, които всеки режисьор би трябвало да си зададе и сред които този не е най-незначителният - а именно как да се изразиш по чисто визуален начин?”  [1]

Това е цитат от книгата „Хичкок & Трюфо”, в която Франсоа Трюфо разкрива в задълбочени разговори с великия режисьор много от неговите професионални тайни. По-миналата година излезе и чудесен документален филм, посветен на тази култова книга. В нея прочутият френски критик и кинорежисьор споделя между другото, че му е направил силно впечатление контрастът между външната увереност, демонстрирана от Хичкок, и неговата природа на уязвим мъж, силно впечатлителен и емоционален, усещащ дълбоко, почти физически чувствата, които иска да сподели с публиката си.  

Едва ли е случайно, че Хичкок е заснел по-добре от всеки друг усещането за страх. Защото на колко деца се е случвало, когато са били 4-5-годишни, бащите им да ги изпратят в полицейския участък, за да бъдат наказани за някакво провинение. Малкият Алфред обаче е преживял този ужас, което със сигурност му е повлияло за цял живот. 
„Това неминуемо го е отвело към съспенса, който - някои без да оспорват, че Хичкок го е създал – считат за вътрешна форма на спектакъла, докато това всъщност е самият спектакъл”, - казва Трюфо в своята книга. Но той оспорва мнението на мнозина, които свързват съспенса единствено със страха, разглеждайки го по-скоро като прийом, допринасящ за засилване на напрегнатото очакване у зрителите нещо да се случи...

„Съспенсът е най-напред драматизация на сюжетния материал в един филм или казано по друг начин, възможно най-интензивното представяне на драматичните ситуации. Един пример. Човек излиза от дома си, качва се на такси и се отправя към гарата, за да хване влака. Това е нормална сцена от средностатистически филм. Но ако преди да се качи в таксито, човекът погледне часовника си и каже: „Господи, това е ужасно, никога няма да хвана влака си”, пътуването му се превръща в чист съспенс, защото всяка червена светлина на светофар, всяко кръстовище, полицай или пътен знак, всяко натискане на спирачките и смяна на скоростите, повишават емоционалната стойност на сцената”. [2]
Франсоа Трюфо уточнява, че това свирепо желание да задържиш на всяка цена вниманието и да създадеш, а след това да запазиш емоцията с цел да поддържаш напрежението, прави филмите на Хичкок много особени и неподдаващи се на имитация, защото той упражнява своето въздействие и властта си не само върху силните моменти от историята, но също и върху встъпителните, преходните и всички останали сцени, които обикновено се считат за неблагодарни в един филм. Защото, както много добре са го определили Ерик Ромер и Клод Шаброл в своята книга за него, излязла още през 1957 година, „Алфред Хичкок не е нито разказвач на истории, нито естет, а един от най-големите създатели на форми в цялата история на киното. Може би само Мурнау и Айзенщайн могат да се мерят с него в това отношение…Формата тук не украсява съдържанието, тя го създава. [3]

Ако внимателно се вгледаме във всеки от филмите на Хичкок, ще открием, че те са отражение на дълбоките му разбирания за природата на човешките страхове. Анализирайки творчеството на легендарния режисьор, известният словенски философ Славой Жижек, разкрива трите главни фобии, разкрити в тях:

  • раздвоението на личността, когато героят е възприеман не за този, който е всъщност - „Набеден за виновен“ (The Wrong Man, 1956), „Шемет“ (Vertigo,1958), „Север-северозапад“ (North by Northwest, 1959);
  • страха от загубата на любим човек –„Шемет“ (Vertigo,1958), „Север-северозапад“ (North by Northwest, 1959) и „Психо“ (Psycho, 1960);
  • кризата в семейните отношения, когато супер егото на майката се явява пречка пред пълноценните любовни отношения на главния персонаж с други жени – „Север-северозапад“ (North by Northwest, 1959), „Психо“ (Psycho, 1960) и „Птиците“ (The Birds, 1963).
    В документалния филм на Софи Файнс (сестра на известния актьор Рейф Файнс), озаглавен „Киногид на болния мозък“ (The Pervert's Guide to Cinema) словенският философ и културолог Славой Жижек интерпретира някои от филмите на Хичкок от гледна точка на психоанализата.  

Несравнимият майстор на напрежението винаги е бил твърде боязлив и самотен човек. От малък си създал убеждението, че хората няма да се отнасят към него като с равен и затова се опитал да се предпази зад непроницаемата стена на пословичния си перфекционизъм. Неговите фобии, които се задълбочили още повече след доброволното усамотяване в детските години, допринесли за формирането му като първокласен кинорежисьор. Страхувайки се от случайностите, които правят света толкова непредсказуем и опасен, Хичкок се заловил с всички сили да изучава живота и в най-малките му подробности. И докато снимал своите филми, скрупульозно разработвал биографията на всеки герой, опитвайки се да си представи детайлите на неговото обкръжение. 
Известно е също, че Хичкок бил голям маниак на тема планиране на маршрути. Обичал да си колекционира различни автобусни и морски маршрути, разписания на влакове, имена на портиери, ресторантски менюта и какво ли не още. Може да се каже, че главата му била препълнена с обширни и на пръв поглед безполезни знания, което се проявявало в неговия досаден маниер да говори с часове на теми, които били абсолютно непонятни за околните. Тяхната реакция обаче силно го забавлявала. 
Имал навика да си прави жестоки шеги с приятели и познати. Веднъж заповядал да разтоварят два тона въглища пред дома на една актриса, която живеела в сграда с централно отопление. А друга поканил на обед, по време на който всички ястия – включително супата и десертът - били оцветени в синьо. Злорадото му чувство за хумор може да се усети в повечето от най-добрите му филми. Хичкок не щадял никого. Случвало се е да подарява на свои колеги, живеещи в тесни апартаменти, гардероби или кревати с гигантски размери или пък да настанява благовъзпитаните си гости върху специални възглавници, издаващи силен, неприличен звук при сядане. Веднъж поканил един известен актьор на бал-маскарад. Можете да си представите какъв бил ужасът на поканения, след като се озовал в своя костюм на турски султан сред облечени само в смокинги мъже.

За правото да наричат Хичкок свой сънародник днес спорят две нации - американците и англичаните. Великобритания, разбира се, е неговата родина – той е роден на 13 август 1899 година в лондонското предградие Лейтънстоун в семейство на търговец, но пък в САЩ е успял да реализира повечето от зрелите си проекти – тези, които го прославят най-много. 
В средата на 60-те години на миналия век, когато кариерата му в киното започнала да запада, Хичкок става водещ на телевизионната програма „Алфред Хичкок представя”, излъчвана с огромен успех почти цяло десетилетие в САЩ. 
Преоткриват го френските кинокритици и режисьори от „Новата вълна” начело с Франсоа Трюфо, който посвещава на неговото творчество няколко задълбочени изследвания. 

През 60-те и 70-те години на миналия век филмите на Хичкок са познати на повечето изкушени от киното зрители. Но днес, за съжаление, като че ли са малко позабравени. А е несправедливо, защото едва ли се е родил друг – по-голям виртуоз на съспенса от него. Имам предвид необикновеното му умение да създава атмосфера на напрегнато очакване за нещо ужасно, което неминуемо предстои да се случи. 
Неслучайно в книгата си Трюфо уточнява, че не става дума лицемерно да се възхищаваме от творчеството на Алфред Хичкок, нито да го обявяваме за идеално, безукорно и без никаква пукнатина. „Мисля само – казва той – че това творчество е било до сега толкова сериозно подценявано, че е важно най-напред да му отредим истинското място - сред първите.”

Алфред Хичкок е заснел 53 филма. И във всеки от тях се опитвал да изобрети нови кинематографски прийоми, експериментирайки със звука, цветовете, пространството, ретроспективното повествование и пр. 

„Идеалният хичкоковски образ е този на невинен мъж, когото сбъркват с друг, преследват го и той се озовава висящ от един покрив, вкопчен във водосточна тръба, която всеки момент ще се откъсне.” [4]

„Киното на Алфред Хичкок не винаги е екзалтиращо – пише Трюфо, - но винаги е обогатяващо с ужасната яснота, с която той изважда наяве обидите, които хората нанасят над красотата и чистотата. Показателен е начинът, по който Хичкок отговаря на една морализаторска атака срещу филма му „Прозорец към двора” (1954): „Нищо не би могло да ми попречи да заснема този филм, защото любовта ми към киното е по-силна от какъвто и да било морал”.

Според Трюфо, Хичкок принадлежи към кръга режисьори от ранга на Чаплин, Щрохайм, Любич и „също като тях той не се задоволи да практикува едно изкуство, а се зае да го задълбочи, да изведе неговите закони – по-стриктни от тези, които управляват романа.” Но за да го разберем по-добре, не бива да забравяме и изречението, което самият Хичкок обичал да повтаря: „Някои режисьори снимат парчета живот, а аз снимам парчета торта…"

________________________________
Бележки:
1. Трюфо, Франсоа. Хичкок & Трюфо, С. Колибри, 2005
2. Пак там.
3. Rohmer, Eric, Chabrol, Claude. Hitchcock, Universitaires, Paris, 1957
4. Трюфо, Франсоа. Хичкок & Трюфо, С. Колибри, 2005


 Още публикации в "Другото кино" за Хичкок и неговите филми: 

 

 



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


  ВИЖТЕ ПЪЛНИЯ ТЕКСТ ТУК

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание