Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

116 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЛУИС БУНЮЕЛ


24.02.2016  Текст:  Красимир Кастелов

годишнини

   

"Неумолимата забрана – много пъти съм го повтарял – поражда чувство за грях, което може да бъде много сладостно" (Луис Бунюел)

От разнообразните и диаметрално противоположни епитети, които кинокритиците са използвали по негов адрес, става ясно само едно - колко мащабна и необяснима е тази личност! Наричали са го и „мистик“, и „ляв анархист“, и „разрушител на митове“, и „дезертьор от лагера на сюрреализма“, но също и „марксист“, „якобинец“, „хуманист“, „жизнерадостен песимист“, че дори и „глашатай на ранното христианство“, което е напълно абсурдно, разбира се.

ЛУИС БУНЮЕЛ е родeн на 22 февруари 1900 г. в градчето Каланда, близо до Сарагоса. През 1917г. постъпва в Мадридския университет. Кариерата му в киното започва още през 20-те години.

През 1925 година пристига в Париж, където след четири години съвместно със Салвадор Дали заснема филмите „Андалуското куче” (Un Chien Andalou, 1929) и „Златният век” (L"Age d"Or, 1930), които са смятани и до днес за класика на сюрреалистичното кино.

В края на 30-те години, спасявайки се от преследващия го франкистки режим, Бунюел емигрира в САЩ. Любопитно е, че през периода от 1932 до 1947 година той не прави нито един филм. Малцина кинематографисти са си позволявали лукса да се откъснат за толкова дълго време от киното. Едва през 1947г. след установяването му в Мексико започва нов етап от неговото творчество.

Международното признание идва след филма „Забравените” (Los olvidados, 1950) – трогателен и в същото време жесток разказ за младежката престъпност, заснет в маниера на италианския неореализъм.

В Мексико великият испанец създава още няколко забележителни филма, при това с крайно ограничени средства и по тази причина не винаги с актьорите, които би искал. Най-ярките му творби от този период са „Робинзон Крузо” (Robinson Crusoe, 1952), „Той” (El, 1953), „Престъпният живот на Арчибалдо де ла Круз” (The Criminal Life of Archibaldo de la Cruz, 1955), „Насарин” (Nazarin, 1959), „Виридиана” (Viridiana, 1961), Ангелът-унищожител” (The Exterminating Angel, 1962).

От средата на 60-те години датира сътрудничеството му с френския продуцент Серж Силберман, което продължава до края на живота му. През този последен период  Бунюел създава още няколко незабравими филма, като „Дневникът на една камериерка” (The Diary of a Chambermaid, 1964), Дневна красавица (Belle de Jour, 1966), Млечният път” (The Milky Way, 1969), „Тристана” (Tristana, 1970), „Дискретният чар на булжоазията” (The Discreet Charm of the Bourgeoisie, 1972), „Призракът на свободата” (Fantome de la liberte, 1974) и “Този неясен обект на желанието” (That Obscure Object of Desire, 1977).

Луис Бунюел умира на 20 юли 1983 г. в Мексико, където прекарва повече от 40 години от живота си.
Малко преди да си отиде от този свят, той написва с помощта на своя верен помощник и съсценарист Жан-Клод Кариер, превъзходната автобиографична книга „Моят последен дъх” (Mon dernier soupir), издадена през 1982 година. От тогава тя се е превърнала в настолно четиво за всички, които са влюбени в киното и живота.

ДЕСЕТ ОТ ФИЛМИТЕ НА ЛУИС БУНЮЕЛ

За "АНДАЛУСКОТО КУЧЕ" (Un chien andalou, 1929), наричан манифест на сюрреализма в киното, се е изказал най-добре самият режисьор: „Този филм се роди от срещата на два съня. Сценарият бе написан за по-малко от седмица по едно много просто, единодушно прието от двама ни (Бунюел има предвид Салвадор Дали, бел.моя) правило: да отхвърляме всяко хрумване, всеки образ, които биха могли да породят някакво рационално, психологическо или познавателно обяснение. Да отворим всички врати за ирационалното. Да запазваме само образите, които ни стъписват, без да се опитваме да разберем защо. Сюрреалистите, които не се смятаха за терористи, за въоръжени активисти, се бореха срещу едно омразно за тях общество, използвайки като главно оръжие скандала.” (Луис Бунюел)

"ЗАБРАВЕНИТЕ" (Los olvidados, 1950) е един от най-ярките филми на Бунюел от неговия мексикански период. В него той показва ужасната истина за живота на безпризорните деца на тази страна, която шокира мнозина от мексиканските зрители, повечето от които изразяват бурно своето възмущение от това, че е показано нещо подобно на киноекрана. Този изпълнен с характерните за Бунюел сюрреалистични видения, се запомня най-вече със сцените на насилие. Но целта на големия режисьор не е била да предизвика омраза към безмилостните малолетни престъпници, а към онези, които са ги подтикнали към подобни жестокости. 
Независимо от скандалите, съпътствали неговото разпространение, "Забравените" е оценен много високо от критиците, а самият Бунюел получава напълно заслужено наградата за най-добър режисьор на кинофестивала в Кан през 1951 г. 

Пак в Мексико Луис Бунюел създава още един шедьовър - "НАСАРИН" (Nazarín, 1959) с Франсиско Рабал в главната роля. В своята автобиографична книга пише за него следното: „Много обичам героя на „Насарин”. Той е свещеник, но какво от това? Би могъл да бъде също така бръснар или прислужник в кафене. Това, което ме интересува у него е , че отстоява своите идеи, че тези идеи са неприемливи за обществото и че след приключенията му с проститутки, крадци и прочие, те му навличат безпрекословно осъждане от страна на „пазителите на реда.” 

Това е най-хубавият филм на Бунюел според мен. Едно от главните му качества е простотата. По драматургическата си конструкция прилича на притча.” (Андрей Тарковски)

"ВИРИДИАНА" (Viridiana, 1961), който е заснет по изключение в Испания и впоследствие забранен от Франко, е безспорен киношедьовър, отличен със „Златна палма” в Кан през 1961г. Този филм съдържа основните теми и мотиви в творчеството на Бунюел - сарказъм, богохулство, поезия и болка, завихрили един от най-шумните скандали в историята на киното, защото чрез своята героиня знаменитият режисьор нанася съкрушителен удар върху католическия идеал за добродетел. Добрите намерения на почти всички персонажи от този филм, начело със самата Виридиана, задължително водят до чудовищни последствия.
Творческата дързост на Бунюел, позволил си да се усъмни в тъждеството на религиозния екстаз и вярата в Бога, вбесяват франкистската власт в Испания. Разкривайки господстващото лицемерие, Бунюел показва смъртоносната язва на тогавашното общество с невероятна реалистична убедителност.

АНГЕЛЪТ УНИЩОЖИТЕЛ” (El Ángel exterminador, 1962)
„Филмът може да ви се стори загадъчен или алогичен, но нали такъв е и самият живот.  В него има повторeния, както и в самия живот и също като него той може да се тълкува най-различно.
Вероятно най-доброто разяснение за „Ангелът унищожител” ще бъде това, че няма никакво рационално разяснение.”
(Луис Бунюел)
Филмът участва в основния конкурс на кинофестивала в Кан през 1962 година.

ДНЕВНА КРАСАВИЦА” (Belle de jour, 1967) е отличен със “Златен лъв” на кинофестивала във Венеция през 1967 година. 
За него критиката пише следното: „Неудовлетворена буржоазка в плен на морални и сексуални табута се изживява като луксозна проститутка. Насън или наяве?
Историята на «Дневна красавица» е историята на постепенното изгубване на нравствения ориентир.”

ТРИСТАНА” (Tristana, 1970)
„С този разказ, съставен от безброй малки ежедневни детайли - Бунюел още веднъж показва многозначността на нашите стойности и относителността на преценките ни. Той показва също, че никой истински бунт не търпи компромиси, че никоя страст не може да оцелее без постоянно подхранване - тя трябва да ни поглъща непрескъснато.”  (Фреди Бюаш)
В „Тристана” Бунюел за пореден път демонстрира невероятното си умение да избягва всякакво морализаторство и да излага по двусмислен начин мотивите и действията на героите си. Всеки образ може да бъде тълкуван двояко. Това важи особено за Тристана. Някои я възприемат като ангел на отмъщението, модел на адекватен отговор срещу мъжкото насилие, но за други – нейният образ е поредно предизвикателство на Бюнюел към „здравия” морал. Във възхитителното изпълнение на Катрин Деньов Тристана преживява невъобразима трансформация от кротка госпожица до злобна вещица, което се забелязва дори в нейното външно излъчване.

ДИСКРЕТНИЯТ ЧАР НА БУРЖОАЗИЯТА” (Le charme discret de la bourgeoisie, 1972)
„Вместо да се притъпят, ноктите на стария лъв са станали още по-остри и страшни. Един железен юмрук, облечен в кадифена ръкавица, смачква безмилостно жертвите си. Много от младите лъвове биха могли да се поучат от неговата хапливост, жизненост, пламенност и дързост.
Първото предупреждение идва още със заглавието, където иронията коварно ни дебне. Но ако говорим за ирония по-правилно е да кажем, че в целия филм именно жестокостта тъче мрежата си. В нея като мухи попадат пресветите митове, обредите, утвърдените ценности на установения ред на обществото, с което Бунюел не е преставал да урежда сметките си, вземайки за прицелна точка неговите най-омразни страни: лицемерието като нравствена цензура, почтеността като фасада и техните вечни пазачи - институциите, църквата, армията и полицията.”
(Мишел Капденак)
"Дискретният чар на буржоазията" е удостоен с "Оскар" за най-добър неанглоезичен филм през 1973 г.

ФАНТОМЪТ НА СВОБОДАТА“ (Le fantôme de la liberté, 1974)
„Това заглавие вече присъстваше в една реплика от „Млечният път” – „вашата свобода е само призрак”. Свободата, която в първия епизод на филма е политическа и обществена, тази свобода скоро приема друг смисъл – свобода на артиста и твореца, също тъй илюзорна като другата. Струва ми се, че „Млечният път”, „Дискретният чар на буржоазията” и „Призракът на свободата”, родени от три оригинални сценария, образуват нещо като трилогия, или по-скоро триптих, както в Средните векове. Същите теми, понякога същите фрази се срещат и в трите филма. Те говорят за търсенето на истината, от която трябва да избягаш в мига, когато ти се стори, че си я открил, за неумолимия обществен ритуал. Те говорят за необходимото дирене, за случайността, за личния морал, за тайната, която трябва да уважаваме.” (Луис Бунюел)

ТОЗИ НЕЯСЕН ОБЕКТ НА ЖЕЛАНИЕТО” (Cet obscur objet du désir, 1977)
„Този неясен обект на желанието” е нов шедьовър на остроумието и хумора. Филмът иронизира комплексите за импотентност на един мъж от едрата буржоазия, който търси своето алиби във фантазии на тема „нищожеството на жената” (въплътена от две различни актриси - типично бюнуеловска находка). Около героя избухват взривове и пламтят пожари, символизиращи онази страст, на която самият той не е способен...” (Марсел Мартен)

* * *

В своята автобиографична книга „Моят последен дъх” гениалният испанец изразява отношението си към сюрреализма, както и своето чистосърдечно признание за неговия провал: „Често ме питат какво стана със сюрреализма. Не знам какво да отговоря. Казвам понякога, че сюрреализмът е възтържествувал във второстепенното и се е провалил в главното. 
Андре Брьотон, Елюар, Арагон са сред най-добрите френски писатели на ХХ век, на почетно място във всички библиотеки. Макс Ернст, Магрит, Дали са сред най-скъпите, най-признатите художници, на почетно място в музеите. Художествена сполука, културен успех, тъкмо нещата с най-малко значение за повечето от нас.
Сюрреалистичното движение не се стремеше да влезе славно в историята на литературата и на живописта. Онова, което желаеше преди всичко, желание настоятелно и неосъществимо, бе да преустрои света и да промени живота. По този въпрос – главния – само един поглед наоколо ясно сочи провала ни”
.

Съгласен съм с Бунюел, но не съвсем. Не бих могъл да се произнасям за книгите и картините на гореизброените велики сюрреалисти, но вярвам, че ако човек гледа внимателно филмите на този велик режисьор, няма как да не се промени - поне малко. А от това би започнало и преустройството на света. Не е ли така?



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


    

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание