Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

106 ГОДИНИ САМОТА: В ПАМЕТ НА МАНУЕЛ ДЕ ОЛИВЕЙРА


04.04.2015  Текст:  Антон Долин

кончина

   

 

В такива случаи е прието да се казва „отиде си цяла епоха“. Но точно каква епоха — в случая на Мануел ди Оливейра едва ли би се наел да разясни някой. ХХ век? Обаче той значително го надживя и през последните петнайсет години беше най-старият от кинотворците на планетата, продължавайки при това да работи активно. Трудно е да си представим, че пълноценната си кариера Оливейра започва след като навършва 64 години, а двайсет и три филма — две трети от своята филмография (броейки само пълнометражните) — заснема едва след 80-ата си година. Първите си роли в киното играе още през 1928-а, режисьорският му дебют е ням филм, излязъл през 1931-а, а премиерата на последната му творба бе през септември 2014-а (bit.ly/1BZTb15). Кариера, чиято обща продължителност е 86 години, наистина е чудо невиждано.

Оливейра е връстник на повечето от великите майстори на старото кино, а на много ключови автори от епохата на неговия разцвет — 60–70-те години — би могъл да бъде баща. Невъзможно е да бъде смятан само за исторически феномен и куриоз, колоритен патриарх, когото уважават за възрастта му, прощавайки му ексцентричното поведение и непонятните филми (в действителност, много от тях предизвикват дори у подготвения зрител крайно недоумение). От друга страна, той, вероятно, не беше гений — а и едва ли някога се е смятал за такъв. Неговото творчество бе открито от света с огромно закъснение, въпреки че започнаха да му връчват награди за цялостен принос в киноизкуството комично рано - още през 1985 година (в крайна сметка почетния „Златен лъв“ му бе присъден два пъти). Той се превърна в гуру за Португалия, но не и извън пределите й — и даже в родината му е трудно да намерите някого, когото да наречете негов ученик или последовател. Оливейра е твърде радикален и непредсказуем, за да му се подражава. Уникална съдба, единствен по рода си кинорежисьор. Самотник.
Причината е в особеното му отношение към киното, родено едва тринайсет години по-рано и Оливейра не е изпитвал към него пиетета, смятан за непременно условие, за да впишеш името си в неговата история. Произхождайки от семейство на богати индустриалци и аристократи, той наследява фабриката на своя баща и въобще не е възнамерявал да се посвещава на изкуството. Наистина започва да се снима в киното съвсем рано — бил е красив и атлетичен. Но важна част от живота му в онези години били автомобилните състезания — най-силното му младежко увлечение — и производството на вино впоследствие. Неговият режисьорски дебют - късометражката „Работи по река Дуро“ (Douro, Faina Fluvial, 1931), която е посветена на родния му град Порто - е вдъхновен от знаменития филм на Валтер Рутман „Берлин — симфония на големия град“ и се превръща във важно събитие за националното кино на Португалия. Тази изобретателна и поетична творба, в която елементите на документалното кино се преплитат свободно с постановъчни сцени, съдържа и ярка кинематографична метафора — речен фар, уподобен на кинопроектор. Обаче впоследствие Оливейра снима само от време на време, ту работейки без вдъхновение и по поръчка (по-голямата част от тези филми не са запазени), ту опитвайки се безуспешно да промъкне през цензурата на диктатора Салазар нещо твърде авангардно.

Първият пълнометражен филм на Оливейра „Аники-бобо“ (Aniki Bóbó, 1942) е творба, чиято естетика пророчески предсказва настъпването на неореализма. Тази напрегната драма за любов и смърт, разиграна сред ученици, е история за съперничеството между две момчета - глезени деца и хулигани - за вниманието на едно момиче. Официалната критика заклеймява остроумния и трогателен филм, обвинявайки го в аморализъм. Той придобива култов статут едва след много години. Днес за португалците е почти толкова важен културен артефакт, колкото е за нас „Добре дошли или преминаването забранено“ (Добро пожаловать, или Посторонним вход воспрещен, 1964) на Елем Климов.
Следващият си пълнометражен филм Оливейра заснема чак след 20 години. „Пролетно действо“ (Acto da Primavera, 1963), чиито ярки краски и до днес поразяват въображението, също изпреварва своето време, отчасти предсказвайки „Евангелието по Матея“ на Пазолини. Докато снимал един от своите поръчкови филми в дълбоката португалска провинция, Оливейра става свидетел на възстановка от местните селяни на страстите Христови във връзка с честване на Великден. Той успява да я превърне в потресаващо кино, което е не само неподправен етнографски документ, но и изключително силна със своята непосредственност интерпретация на Евангелието.
През 1968 година, след инсулта на Салазар и промяната на политическата ситуация в страната, е създаден филмов фонд, допринесъл за еманципацията на португалското кино от държавата и появата на нова вълна режисьори. Носят се легенди за това как младите кинотворци се събрали в Лисабон, за да си поделят отпуснатите средства за своите филми и в последния момент си спомнили за живеещия в Порто Оливейра: „Трябва да заделим средства за стареца, защото този му филм може да се окаже за него последен“. Нужно ли е да се напомня, че мнимият пенсионер надживява всички участници в това паметно съвещание. А с отпуснатите му пари заснема първата част от своята „Тетралогия за една нещастна любов“ - сатиричния и абсурдистски филм „Миналото и настоящето“ (O Passado e o Presente, 1972), чиято героиня се влюбва във всичките си мъже едва след тяхната смърт. Той е последван от „Бенилде, или Светата Дева“ (Benilde ou a Virgem Mãe, 1975), „Обречената любов“ (Amor de Perdição: Memórias de uma Família, 1979) и „Франциска“ (Francisca, 1981), които укрепват международната репутация на Оливейра.
Тогава именно светът се запознава с уникалния стил и киноезик на Мануел де Оливейра, чиито корени може да се открият във философските теории на структурализма или в концептуалното изкуство. В основата на повечето негови филми е литературата - от португалските класици Еса де Кейрош и Камилу Каштелу Бранку (режисьорът снима също и два филма за неговия трагичен живот) до близката приятелка на Оливейра Агуштина Беса-Луиш, адаптирала за него „Фауст“ („Манастирът“ /O Convento, 1995) и „Мадам Бовари“ („Долината на Аврам“ / Vale Abraão,1993). Режисьорът често споделя, че си поставя за цел не да екранизира книги, а се стреми към точен пренос на текста на екрана, използвайки актьорите като своеобразни медиуми или даже като четци. По диктаторски подчинявайки киното на литературата и театъра, Оливейра методично го лишава от развлекателност, изисквайки от своите зрители същата рефлексия и съучастие, които са необходими при четенето на книги. Някои негови филми са майсторски текстове-компилации от историята на Португалия, например във филма „Не, или ненужната слава на командването“ (Non, ou A Vã Glória de Mandar, 1990), както и в „Божествена комедия“ (A Divina Comédia, 1991), основана не на Данте, а на Библията, Достоевски и Ницше. Като цяло, всеки негов филм е опит, който е невъзможно да се възприема повърхностно. В апотеоз на търсенията на Оливейра се превръща близо седемчасовият му филм „Атлазеният чехъл“ (Le Soulier de satin, 1985) по едноименната пиеса на Пол Клодел.

През 1999 година Оливейра, който още тогава е най-старият продължаващ да снима кинорежисьор на света, получава в Кан наградата на фестивалното жури за филма „Писмото“ (La lettre), който е концептуална киноверсия на христоматийния френски роман от XVII век „Принцеса Дьо Клев“ на Мадам Дьо Лафайет. В структурата на своя филм режисьорът запазва само архаичните церемониални диалози между героинята и двамата мъже — нелюбимия й съпруг и въжделения любовник, заменяйки изцяло „екшъна“ (дуели, преследвания, убийства) с издевателски подробни титри на екрана и като капак на всичко ролята на любовника изпълнява под своето истинско име и в характерния си грим популярният португалски певец Педру Абруньоз. През 2001-а Оливейра осмива плановете за екранизиране на „Одисей“ във филма „Завръщам се у дома“ (Je rentre à la maison). През 2003-а показва във Венеция своята версия на „Титаник“ — „Говорящ филм“ (Um Filme Falado), една творба за корабокрушението на старата европейска цивилизация.

С него дружат и често се снимат във филмите му Марчело Мастрояни и Катрин Деньов, Джон Малкович и Мишел Пиколи. Оливейра си позволява все по-необикновени постъпки — прави хулиганско продължение на „Дневна красавица“ на Бунюел (неговият филм се казва „Все още красавица“ (Belle toujours, 2006) и филм за това, че Христофор Колумб е бил португалец (Cristóvão Colombo - O Enigma, 2007), в който играе главната роля, независимо че е на 99 години. На церемонията в Кан, получавайки от ръцете на фестивалния директор Тиери Фремо почетната „Златна палма“, Оливейра го отблъсква със своето бастунче, защото Фремо си позволява да му предложи помощта си на слизане от сцената. В „Странният случай с Анжелика“ (O Estranho Caso de Angélica, 2010) режисьорът най-накрая реализира свой сценарий, написан 60 години по-рано и забранен от цензурата, в който разказва историята на фотограф-евреин, влюбен в починалия си модел. Този филм е възприет като негово завещание, но впоследствие Оливейра прави още един — „Гебо и Сянката“ (Gebo et l'ombre), излязъл през 2012-а, след който започва да се подготвя за нова творба под интригуващото заглавие „Църквата на Сатаната“, която обаче не успява да завърши.
В последния си филм „Старецът от Рещелу“ (O Velho do Restelo), който е късометражка от 2014-а, Оливейра нарежда на една пейка най-значимите личности в португалската култура — Камилу Каштелу Бранку и Луис де Камоенс — редом с Дон Кихот. Ролята на Рицаря на печалния образ изпълнява неговият роден внук и алтер его на самия Оливейра. Рикарду Трепа, който много прилича на Оливейра на млади години, играе във всички филми на своя дядо през последните две десетилетия.
Безусловно, самият Оливейра беше един своеобразен Дон Кихот, който смело и безумно се сражаваше с йерархиите, традициите и ритуалите на киното, отказвайки да признава властта на каквито и да било авторитети. Само че той печели своята битка с мелниците: за разлика от много свои съвременници, Оливейра не е забравен — напротив, интересът към неговото наследство расте непрестанно. Сега най-вероятно ще настъпи времето на различни негови ретроспективи, но преди това ще се състои дългоочакваната премиера на още един филм на легендарния майстор, озаглавен „Посещение, или спомени и признания“. Оливейра го заснема още през 1982 година, но филмът се получил прекалено личен, според собственото му признание, поради което той пожелал да бъде показан едва след като си отиде от този свят.
Източник: vozduh.afisha.ru

 



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


    

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание