"Неговите филми са драми на бурни страсти и съдбовни конфликти. 
(Имамура)

Навършиха се 105 години от рождението на великия режисьор, сценарист и продуцент Акира Куросава, определян често като най-неяпонския от всички японски режисьори - космополит, оформил се под влиянието на френската  живопис, немската музика, руската литература и американското кино. В превод от японски "акира" означава "слънце и луна", а "куросава" - "тъмна долина".

Акира Куросава е роден на 23 март 1910 г. в Токио. Дългият му път в киното започва още през 1936-а в киностудията Тохо, където работи 7 години като помощник-режисьор. Първият си самостоятелен филм - „Геният на джудото” (Sugata Sanshirô) заснема през 1943-а, а признанието и известността идват през 1950-а след излизането на „Рашомон”, отличен със „Златен лъв” на кинофестивала във Венеция. Четири години по-късно режисира „Седемте самураи” (1954) - най-популярният филм в цялата му кариера. 
Гледал съм повечето от филмите на Куросава и няколко от тях ще останат завинаги в съзнанието ми като ненадминати образци на киноизкуството. Това важи най-вече за „Рашомон“ (1950), „Да се живее” (1952), „Седемте самураи“ (1954), „Червената брада” (1965), „Додескаден” (1970), „Кагемуша” (1980) и „Ран” (1985).

Акира Куросава е признат за ненадминат класик на киното още приживе, което съвсем не означава, че кариерата му е била само низ от успехи. Нерядко му се налага да изпитва горчивината от провалите или по-скоро от неразбирането на родната публика. Неговите филми не са комерсиални, поради което собствената му компания се разорява и той се озовава в безизходица.  Спасява го предложение от Холивуд, но и там нещата не потръгват. След разногласия с шефовете на студията, която го наема, зарязва всичко и се завръща в родината си. През декември 1971 година Куросава прави опит за самоубийство.

Успява да излезе от творческата криза едва четири години по-късно, когато снима за „Мосфилм“ „Дерсу Узала” (1975) по мотиви от книгата на Владимир Арсениев, донесъл „Оскар” за  неанглоезичен филм на Съветския съюз.
Куросава е един от най-проникновените тълкуватели на творчеството на Достоевски в световното кино. Доказателство за това е превъзходният му филм „Идиот” (1951), който и до днес се нарежда сред най-оригиналните и верни на духа на великия писател екранизации на негови творби. Но в Япония неведнъж е заклеймяван като спекулант, опитващ се да снима по начин, който се харесва на чужденците. Истината, всъщност, е друга. Легендарният режисьор е сред малцината азиатски творци, чието творчество надхвърля рамките на специфичното за киното на този континент, достигайки измеренията на общочовешкото, благодарение на което е вълнуващо и разбираемо за зрителите по целия свят. Вярно е, че той нерядко черпи вдъхновение от европейски или американски филмови майстори. Сред любимите му режисьори са Джон Форд и Абел Ганс, а също и Сергей Айзенщайн. 
Но не са малко и западните кинематографисти, които са се учили от Куросава. Да не забравяме, че именно като резултат от осъвременяването на негови филми и сценарии, бяха създадени такива шедьоври на уестърна, като „Великолепната седморка” (1960) на Джон Стърджис, направен по мотиви от „Седемте самураи” и „За шепа долари” (1964) на Серджо Леоне, който пък използва идеи и мотиви от сценария на Куросава за филма му „Телохранител”. Един от най-силните филми на Андрей Кончаловски ("Влакът-беглец") също има за основа сценарий на японския режисьор. 

Независимо от упреците в чуждопоклонничество в родината му, днес вече малцина оспорват факта, че именно благодарение на Куросава азиатското кино се превръща в неотделима и много важна част от световното кино. В продължение на дълги години неговото име олицетворява за хората от Запада едва ли не цялата японска кинематография. Това, разбира се, не бе справедливо спрямо останалите в сянка велики японски кинотворци, творили преди и дори по времето на Куросава. С течение на времето обаче светът се промени и много от предишните стереотипи на възприемане на азиатската култура рухнаха. Постепенното разширяване на културните контакти и информационния обмен, а също така появата на нови, алтернативни тълкуватели на киноизкуството, допринесе за „откриването” и на гениалните филми на режисьори като Ясудзиро Одзу, Кендзи Мидзогучи, Микио Нарусе и много други превъзходни майстори, които преди бяха почти неизвестни извън Япония. 

За изследователите на киното започва да става ясно, че към момента на своя триумф на кинофестивала във Венеция през 1951 г. с „Рашомон“ Куросава е работел в изключително силна конкурентна среда в собствената си родина, а японската национална кинематография не само в следвоенния период, но и в довоенните години е родила шедьоври, за които чуждестранната общественост е била в почти пълно неведение чак до края на 60-те години на миналия век. 
Но пък именно благодарение на "Рашомон" навлиза в световното кино т.нар.  "ефект Рашомон", допринасящ за кардиналната промяна на възприятието на даден епизод под въздействието на събитията от следващия епизод. Използван е от много известни режисьори - от буквалния римейк "Ярост" на Мартин Рит от 1964-а до прочути американски трилъри от 90-те, като "Обичайните заподозрени" (1995, реж. Брайън Сингър) и "Кураж под огъня" (1996, реж. Едуард Зуик). Влиянието на "Рашомон" може да бъде открито и в спецификата на повествователната структура на "Криминале" (1994, реж. Куентин Тарантино).

През март 1990 г. Акира Куросава е удостоен с „Оскар” за цялостния му принос в киноизкуството, а през 1994 г. му връчват и почетната награда на град Киото.
Последният му филм „Мададайо” е заснет през 1993 г. 
Пет години по-късно – на 6 септември 1998-а легендарният кинорежисьор умира от сърдечен пристъп на 88-годишна възраст.