Жан Маре

• 
• Add new коментар

На 11 декември се навършиха 100 години от рождението на Жан Маре (Jean Marais).
За този всестранно надарен актьор, който бе сред най-обичаните у нас през 50-те и 60-те години, неговите съвременници казват с усмивка:
„Маре въобще не старее. Той сякаш попива от въздуха младежкия си ентусиазъм, натрупвайки в себе си младост след младост.”
Към края на неговия дълъг и невероятно плодотворен в творческо отношение живот, Маре е удостоен с почетен „Сезар” (френският „Оскар”) за цялостния му принос към френското кино.

Разбира се, в моя живот Жан Маре никога не е играл толкова важна роля, каквато например Жан Кокто играе в неговия. Просто през моето детство и аз, както много други, бях запленен от превъплъщенията му на екрана в приключенски филми като „Чудото на вълците”, „Парижките потайности”, „Граф Монте Кристо” и „Фантомас”.

Сигурен съм, че легендарният актьор още живее в паметта на хората от моето поколение чрез образите на обаятелните си персонажи – буйни, смели, горди и независими.
За съжаление, вероятно малцина познават по-ранните му филми, сред които се откроява шедьовърът „Орфей” (1950). А и не е изключено да останат разочаровани, ако узнаят, че техният любимец е имал „нетрадиционна сексуална ориентация”. Естествено, аз бих могъл да ги успокоя, цитирайки казаното от него самия за някои от екранните му партньорки, към които изпитвал искрена привързаност. Особено Мишел Морган, за която споделя, че е „единствената жена, която бих могъл да обикна”. Или пък Мила Парели, с която дори живее на семейни начала близо две години.
Но едва ли Маре се нуждае от подобни уговорки, защото никога не е изпитвал потребност да се оправдава за това, че е хомосексуалист, осъзнавайки може би, че еснафският морал е толкова непробиваем, колкото и самата пошлост.
Но за поредицата от успехи и щастливи случайности в своя живот, той действително се е чувствал малко гузен, смятайки ги за „несправедливост”. Защото

ЗАПОЧВА ЖИВОТА СИ СКРОМНО

в беден работнически квартал на Шербур. А 1913-а година едва ли е била най-подходящата, за да се появиш на белия свят. Много скоро войната става причина за разпадането на неговото семейство. Когато през 1914-а баща му отива на фронта, Жан още не навършил година, а след неговото завръщане през 1918-а, родителите му се развеждат и за по-нататъшното възпитание на него и по-големия му брат се грижат неговите майка, баба и леля. Скоро семейството се премества в Париж.
Подобно на героиня от многочислените филми, снимани по онова време, майката на Жан води двоен живот, подчинен на пагубната й страст – клептоманията, заради която от време на време попада в затвора. Маре, който почти никога не говори за тайната слабост на своята майка, не си позволява и да я съди, а се стреми да припечелва колкото може повече, за да не й се налага да краде. Но въпреки това, тя продължава и това е причина за честите конфликти между двамата.

ОТ МАЛЪК СЕ УВЛИЧА ПО КИНОТО

Възхищава се от екранните подвизи на Дъглас Феърбанкс и Пърл Уайт, мечтаейки някога също да изпълнява акробатични каскади като тях.
Жан Маре е личност, притежаваща най-разностранни таланти - прекрасен актьор, каскадьор, художник, декоратор, дизайнер, скулптор, грънчар, писател и дори певец.
Природата го е дарила и с прекрасна външност, огромна физическа сила, душевно благородство, целеустременост. Той е мечтателен, верен, скромен, самокритичен, доверчив и малко наивен. За него нерядко пишат, че притежава „душа на дете в тялото на атлет”. Маре обаче не протестира: „Нали съм актьор, а актьорите до дълбока старост си остават деца”.

Късметът го спохожда още през 1937-а, когато се запознава с Жан Кокто. Но името на известния поет научава четири години по-рано, когато всички говорят за неговата пиеса „Адската машина” и за дебюта му като режисьор с филма „Кръвта на поета”.
Веднъж в ателието на свой приятел Маре вижда неговия портрет и изпитва странно привличане. И макар че не знаел почти нищо за този човек, той се зарича, че непременно ще се запознае с него. Решението му се оказва съдбоносно, защото великият френски поет изиграва важна роля за превръщането на неизвестния актьор в театрална и филмова звезда.
В своята книга „Непостижимият Кокто” Маре признава, че писателят му подал ръка за помощ точно, когато изпитвал огромна потребност от утоляване на безмерната си жажда за любов и нежност. Маре дори започва да сочи 1937-а за истинската година на своето раждане, защото през нея се запознава с Жан Кокто, който го формира като личност.
Младият актьор не е и мечтал, че ще стане знаменит и ще запише със златни букви името си в историята на френското кино и театър. Но това все пак се случва, колкото и да не им се вярвало на мнозина.
Преди да стане актьор, се пробва в много професии: помощник-фотограф, пощенски работник, художник, като през цялото време разпраща свои фотографии до всички филмови студиа, надявайки се на малка роля. Когато му се случвало да се явява на прослушвания, чете прекалено емоционално романтични поеми, поради което предизвиква неодобрението на преподавателите, които го вземат за истерик и му дават съвет да се лекува.
Три пъти младият Маре кандидатства в актьорския факултет на Парижката Консерватория – и трите пъти не го приемат. Накрая се записва в курсовете по актьорско майсторство на Шарл Дюлен, който призовава начинаещите актьори към повече простота, сдържаност и естественост, но без „тази ужасяваща естественост на натуралистите”. Таксата за тези курсове била доста висока, но за тези, които като Жан Маре участвали като статисти в трупата на Дюлен, имало отстъпка. Така например в „Юлий Цезар” Маре изпълнил едновременно пет роли: римски бегач, гал, слуга, римски легионер и даже бил сред носачите на убития Цезар.
През годините на стремителното му изкачване на артистичния Олимп, единствено Кокто вярва, че младежа, когото вече започнали да сочат за „принц сред актьорите” много скоро ще се превърне в техен коронован крал.

ИЗГРЯВА НА НЕБОСКЛОНА

на френското кино през 1943-а с филма „Вечното завръщане” (1943), заснет по сценария на Кокто по мотиви от „Тристан и Изолда”. А с филмите, които излизат впоследствие, звездата на актьора заблестява още по-ярко. Сред тях се открояват най-вече тези, в които играе под режисурата на самия Кокто: Това са „Красавицата и звярът” (1946), „Двуглавият орел”, „Ужасните родители” (1948) и „Орфей” (1950).
Междувременно обаче Маре не скъсва с театъра и продължава да играе на сцената, където се превъплъщава блестящо в повечето от най-известните класически персонажи.
След смъртта на Кокто през 1963г. актьорът продължава да твърди, че дължи всичко на него и споделя с присъщото му чувство за хумор: „Кокто ми приписваше всичките си достойнства и това беше единственият му недостатък”.
До последния си дъх на 8 ноември 1998-а той отказва да се възприема като звезда, пред която благоговеят милиони почитатели. Никога не се научава да се преструва. Винаги играе така, както живее, както диша. Театърът, в много по-голяма степен от киното, въплъщава смисъла на живота му. Именно играта на сцената, според собственото му признание, му е дала усещането за пълноценно съществуване. „Животът ми премина в забавление. Когато чуя актьори да се оплакват от тежестта на професията, ми иде да се разсмея. Никога не са ме изморявали роли, а най-малко Сирано и крал Лир”.

ПОСЛЕДНИТЕ СИ ГОДИНИ ПРЕКАРВА

в своето имение край Валориз. Днес то е превърнато в музей, в който всичко говори, че неговият стопанин е бил човек с удивителна вътрешна душевна красота, намерила израз не само в актьорските му превъплъщения, но и в прекрасните картини, скулптури, керамични съдове и други произведения на изкуството, които сам създава.

По собственото му признание - да рисуваш и моделираш е все едно да се изповядваш в любов. Защото не обикнеш ли по-напред предмета или човека, как би могъл впоследствие да ги въплътиш върху платното или в глината? Нерядко са го чували да се пита: защо хората не желаят да работят над своята душа, след като е по силите на всеки да стане по-чист и по-богат духовно. Не случайно Жан Кокто казвал за него, че „в сърцето на Маре свети слънце, а в душата му – гори огън”.
В многобройните си интервюта и двете си автобиографични книги Жан Маре споделя, че в неговия живот е имало толкова много щастие, че няма никакво право да се оплаква.
„Когато ме питат дали съжалявам за нещо, винаги отговарям, че няма за какво. Но единственото, което ме опечалява е, че не се задоволих с ролята на предан слуга на Кокто. Прииска ми се да бъда Жан Маре, което бе проява на моето честолюбие и претенции. И станах Жан Маре, но вярвам, че дори и да бях си останал просто негов слуга, животът ми пак би бил пълноценен”.
Жан Маре преминава през живота с високо вдигната глава. И имал пълно право на това. Защото, по собствените му думи, най-добрият крем за запазване на красотата е чистата съвест.