американско независимо кино

• 
• Add new коментар

Сред най-интригуващите заглавия на предстоящия IV фестивал на независимото американско кино (So Independent) e филмът „ВАЙЪЛЕТ И ДЕЙЗИ“ (Violet & Daisy) – режисьорски дебют на Джефри Флечър (роден на 4 октомври, 1970 г. в Ню Лондон, Кънектикът). Той вече си спечели световна известност, благодарение на наградата „Оскар“, която получи като автор на сценария на филма „Прешъс“ (Precious, 2009). Но в интервюта, последлали киноприключението „Вайълет и Дейзи“, споделя, че идеята за тази история се родила много преди да напише сценария, който го направи прочут, а кастингът за избора на актрисите, влезли под кожата на двете тийнейджърки- килърки, е бил страхотно изживяване. Стотици момичета от Европа и Америка се надпреварвали по скайп за шанса да представят на екрана двете разкрепостени филмови героини.
В търсене на информация за филма, попаднах на интересни факти. През 30-те години на миналия век нашумява актьорският дует на сиамските близначки Вайълет и Дейзи Хамилтън, които свирели на саксофон и цигулка, пеели и забавлявали публиката с огромен успех. Може би съществува заиграване с тяхната история и заглавието на филма, но Вайълет и Дейзи в историята на Флечър за револвери и килърски поръчки са наистина като скачени съдове, макар че това е само на пръв поглед. Главните роли изпълняват Сърша Ронан (Дейзи), Алексис Бледел (Вайълет), Джеймс Гандолфини (Майкъл), Дани Трейо (Ръс), Мариан Жан-Батист (килърката Айрис) и др.
Алексис Бледел и Джеймс Гандолфини са познати на родната телевизионна публика от сериалите: „Момичетата Гилмор“ и „Семейство Сопрано“. Гандолфини почина седмица след премиерата на „Вайълет и Дейзи“, така че този филм е важен като наблюдение и анализ върху една от последните му роли, а и актьорът има множество изяви в областта на независимото кино.
„Вайълет и Дейзи“ е любопитен с визията си, която е на ръба между фентъзито и традицията в гангстерското кино. Разделеният на 10 фрагмента киноразказ започва с представяне на двете девойки, които, преоблечени като монахини, осъществяват поредната акция по спасяване на строго охранявана персона, вероятно отвлечена по поръчка. В играта с револвери и кръв те действат като терминатори, не им мигва окото, но в реалния свят, момичетата са като деца - с мечтите си по нашумяла поп икона Барби Съндей. Дейзи и Вайълет мечтаят да си закупят рокля, носеща марката Барби Съндей, но нямат 300 долара и като в приказка телефонът звъни със следващата поръчка от шефа на тяхната килърска групировка, в която девойките са съответно номер 8 и 9 по ранг и умения.
Вайълет и Дейзи са изпратени да убият Майкъл. Но вместо проявил се с лоши постъпки мъж, момичетата откриват симпатичен, уморен от живота самотен баща, чиято дъщеря отхвърля опитите за взаимна комуникация. И оттук структурата на филма като жанр някак си се обръща наопаки, защото зрителят попада в свят на взаимна изповед, в която малките и големите стават приятели и започват да си говорят нормално, да се разкриват, да си споделят. Дейзи на Сърша Ронан до финала на киноразказа е може би по-рационалният, аналитичен персонаж в сравнение с Вайълет, но пък Вайълет пленява зрителя с тоталния си „непукизъм“ и пълно отрицание на социума. Двете момичета реализират в килърството своето бягство от действителността, но когато настъпва моментът да се отговори на въпроса: „Защо го правят?“- тишината е единственият отговор.
От своя страна Джеймс Гандолфини изгражда изключително дълбока и релефна характеристика на родител, търсещ връзка с децата си, измъчван от ежедневието и рутинното, погубили естествеността на общуването.
„Вайълет и Дейзи“ на Джефри Флечър е наситен с насилието и кървави сцени, но те някак си минават през съзнанието, така, както опитният зрител гледа филмите на Тарантино. Защото киното е друга реалност, опитваща да събере изчезналите парченца на човешкото в действителността и да ги залепи и съхрани върху лентата от фантазии може би без синхрон с логиката на живота, но в хармония с логиката на чувствата. Струва ми се, че кръвта в историята на Флечър е опаковка и преход към плътта на чувствата, онези, които някак си така често избягваме, защото обществото е съвкупност от индивидуалисти и егоисти.
Във „Вайълет и Дейзи“ все пак Бог е жив и когато наблюдаваш финалните минути си казваш: „Хубаво е да имаш мечти, да бъдеш млад и да съхраниш импулса на тези години, дори, когато животът иска да те накара да промениш кожата си, да предадеш вярата си. Хубаво е да бъдеш себе си, а не „мъртвец“, объркал адресата на своите мисли и чувства. А там, някъде може би ще ти се случи и твоята среща с „Вайълет и Дейзи“. Дано!