Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

„СПУСНАТИ ЗАВЕСИ” НА ДЖАФАР ПАНАХИ – ПОГЛЕД КЪМ ЕДИН ЗАТВОР


18.02.2013  Текст:  Стефка Цанева

иранско кино

   

Едно от най-големите събития на тазгодишното Берлинале бе премиерата на новия филм на иранския режисьор Джафар Панахи „Спуснати завеси”, заснет по негов сценарий съвместно с Камбузия Партови. Въпреки че е осъден на 6 години затвор и няма прави да практикува на професията си и да напуска страната, той вече за втори път след „Това не е филм” (2012), който беше представен в Кан, успява да заснеме филм, нелегално да го изнесе от страната и да го представи на широката публика.
В „Спуснати завеси” (Parde), чиято световна премиера се състоя преди броени дни на филмовия фестивал в Берлин, Панахи за първи път проговаря за емоционалната си криза да бъде лишен от възможността да твори, с което филмът се превръща в интимна изповед за страха, безизходицата и интелектуалното осакатяване от един тоталитарен режим. Филмът бе отличен от международното жури на Берлинале със "Сребърна мечка" за най-добър сценарий.

ДЖАФАР ПАНАХИ –
между политическата „пропаганда” и международните фестивали

Джафар Панахи заслужено е смятан за един от най-добрите режисьори от Близкия Изток. Филмите му носят световна известност и престижни отличия като „Златна камера“ за дебют от фестивала в Кан (за „Бяла топка“, 1997), „Златен леопард“ от Локарно (за „Огледалото”, 1997), „Златен лъв“ от Венеция (за „Кръгът”, 2000), за Награда на журито в програмата „Особен поглед“ на фестивала в Кан (за „Алено злато“, 2003), и „Сребърна мечка“ от Берлин (за „Засада”, 2006) и награда „Златен наставник“ в Кан.
През 2009г. Панахи се включва в предизборната президентска кампания на опозиционното „Зелено движение” в Иран. Следват арест на цялото му семейство и на личния му приятел и колега Мохамед Расулоф, тримесечен затвор, гладна стачка и в крайна сметка временна свобода срещу парична гаранция от 200 000 долара. През декември 2010 г., само два месеца преди провеждането на 61-ото Берлинале, на което той трябва да присъства като член на журито, е произнесена присъдата му – шесто години затвор и забрана да практикува професията си, да дава интервюта и да напуска страната. Престъплението: „Пропаганда срещу системата”. Присъдата е потвърдена и на втора инстанция, но Панахи продължава обжалването.
В знак на солидарност към иранския режисьор, мястото му като член на журито на Берлинале’ 2011 остава незаето. Освен това по време на фестивала се организират прожекции, лекции и дискусии, посветени на Панахи. Същата година филмът „Надир и Симин: раздяла” на сънародника му Асгар Фарахи е удостоен със „Златна мечка“.
През 2011г. Панахи нарушава професионалната си забрана въпреки всички рискове и тайно заснема документалния „Това не е филм”. По трудния си път към световната премиера на фестивала в Кан преносимият диск с филма дори е трябвало да бъде скрит в торта, за да бъде изнесен от Иран. Тази година режисьорът повтаря рискованото начинание, представяйки нов филм, който разказва за личната му криза като осъден на творческа смърт. Възможните последствия са неясни...

„СПУСНАТИ ЗАВЕСИ”

Огромен прозорец с красива решетка рязко отрязва видимото пространство – зрителят е позициониран в тъмно, затворено пространство и погледът му обхожда красивия морски пейзаж. Камерата неподвижно наблюдава пристигащо такси и как един човек разтоварва багажа си и се приближава към къщата.
В нея влиза мъж на средна възраст, който веднага отваря едната си чанта, от която се показва дружелюбно куче. После започва методично да спуска всички завеси на просторната крайбрежна къща и след това да затъмнява допълнително с черни платнища. След като всяко място, от където прониква светлина е грижливо покрито, той сяда и започва да пише. Животът му се изчерпва с писането и грижата за домашния любимец. Всъщност не само мъжът е беглец, но и кучето – в Иран кучетата са забранени, защото Ислямът ги счита за мръсни.
Скоро барикадата им обаче се пропуква. След като мъжът забравя да заключи вратата, една двойка, брат и сестра, се вмъква в къщата. Преследвани от полицията след нелегално парти на плажа те търсят убежище. Блъсканията по вратите и заплашителните гласове скоро затихват. Братът отива да намери някого с кола, който да ги закара до града, но преди да тръгне моли непознатия мъж да се грижи за сестра му, защото може да направи опит да се самоубие. Писателят негодува срещу грубата намеса в изолирания му живот и се страхува, че неговото укритие ще бъде разкрито. Изпълнен е със съмнения към непознатата жена, чиито ръце са покрити с порезни рани. Съвсем скоро тя безследно и необяснимо изчезва и мъжът се връща към ежедневието си, включващо писане и подобряване на укритието – прави си дори тайно убежище в къщата, където може да се скрие в случай на опасност.
Също толкова мистериозно жената отново се появява. Този път тя дори не си прави труда да разговаря с него и да му обяснява и започва да къса завесите от всички прозорци. В паника той върви след нея и се опитва да оправи щетите, но вече е твърде късно – ярката слънчева светлина е завладяла целия дом. На края тя стига до високите стени до стълбището, които са покрити в бели платнища. Когато и тези завеси падат, отдолу се показват плакати от филми на Джафар Панахи. Следват трясъци, шуп от счупено стъкло и гласове на непознати. Само няколко мига по-късно самият Джафар Панахи бавно пристъпва към счупения прозорец и втренчен в морето откъсва последните висящи стъкла от дървената рамка.
Филмова реалност и житейска действителност, фантазия, сънища и кошмари главоломно се вплитат в едно и в този лабиринт от метафорични образи и видения, зрителят сам трябва да намери пътя към откровението на Панахи.
Началото на „Спуснати завеси” е твърде неубедително, нелогично и дори нереалистично. Така поне би се сторило до момента, в който самият режисьор не се появява на екрана. Присъствието му осмисля всичко – всеки детайл и всеки до преди това нелогичен момент. Първоначалната историята с безименни персонажи се превръща в алюзия за една също толкова жестока реалност, в която самият Джафар Панахи живее от 2009-та насам.
Това не е първият филм, повдигащ тежките въпроси за нарушаването на човешките права в Иран или по принцип за кризисната ситуация на индивида, безмилостно тероризиран от един политически режим. Но на фона на великолепната филмова продукция от Иран в последните години „Спуснати завеси” е най-личният и най-интимният. Обективно погледнато може да понесе някои критики, но контекстът, в който възниква (професионалната забрана, невъзможността на Панахи да снима в студио или дори извън къщата, принудата да използва само аматьорска камера и iphone) превръща всеки дефект в ефект, засилващ въздействието и емоционалния заряд на филма.

Стефка Цанева, специално за "Другото кино" от Берлин



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации

 

    
    КИНОТО НА ПРЕХОДА – ВЧЕРА И ДНЕС
    (видео подкаст)