15 София Филм Фест

• 
• Add new коментар

И Отар Йоселиани се присъедини към Питър Грийнауей, който още на 9-ия София Филм Фест обяви традиционното кино за мъртво, запазвайки все пак някакви надежди за неговото дигитално бъдеще.
За разлика от британския си колега, грузинският майстор, работещ над 20 години във Франция, зачеркна с лека ръка цялото съвременно кино. На пресконференция в зала „Мати’Д“ на НДК той заяви буквално следното:
„Грузинското кино и въобще киното по света вече го няма. По различни причини, но най-вече морални. Младите хора, които имат глави и сърца, вече не посягат към камерата, защото киното е най-лошото робство в днешно време“.
Според него, главният виновник за печалната ситуация, в която се намира седмото изкуство, е Холивуд, който има вина за унифицирането на публиката по целия свят, превръщайки я в най-големият враг на мислещото и оригинално кино.
Създателят на грузински и френски шедьоври, като „Птица безгрижна“, „Пасторал“, „Любимците на луната“, „Лов на пеперуди“ и др. представи на 15-ия София Филм Фест новия си филм „ШАНТРАПА“, преведен от организаторите на фестивала „Изгнаници“.
Според Йоселиани, заглавието на филма му не трябва да бъде превеждано, защото едва ли може да се намери друга дума, която да предаде значението, което се влага в понятието „шантрапа“. За съжаление, българският превод няма никакво отношение към неговия смисъл, смята той.
През 19 век много руски аристократи, имащи силно желание децата им да се научат да пеят, им водят учители по белканто, които се произнасяли на френски: chantera или chanteras pas, тоест ще пее или няма да пее. Така тези, които според специалистите нямали заложби да пеят, попадат в категорията „шантрапа“ (chanteras pas).
„Всичките ми приятели са шантрапа, - казва Йоселиани. - Аз също“.
„С този израз назовавам най-нормалната категория хора. Това са много мили същества, които не ги бива за нищо. Те не стават бизнесмени, търговци, министри или държавни ръководители. Най-важната им характеристика е, че не страдат от нищо и не се стремят към нищо.
Дядо ми беше типичен шантрапа, приятелите ми продължават да са такива. За щастие никого от тях не съм загубил, от никого не съм разочарован. Първото правило за шантрапа е да не влизаш в партия, да не се прикриваш в някаква общност“, обяснява още режисьорът, който от години живее във Франция.
Несъмнено в това понятие известният с чувството си за хумор Йоселиани влага определен метафоричен смисъл, намеквайки за онази категория артистични натури, която просто не може (а и не иска!) да се адаптира към нормите за правене на изкуство.
Типичен шантрапа бе незабравимият му герой от „Птица безгрижна“ (Жил певчий дрозд, ), който умира нелепо без да успее да реализира таланта си на композитор.
И сега – 40 години по-късно – Йоселиани ни разказва за още един такъв шантрапа, който не може да се вгради в киноиндустрията, изискваща от него компромиси, на които просто не е способен. В някакъв смисъл чрез този си филм Йоселиани прави равносметка на своята кариера в киното. Героят му Нико е също кинорежисьор, който страда от партийната цензура, изопачаваща филмите му. Затова се опитва да се реализира във Франция, където се сблъсква с още по-неумолимия диктат на тамошните продуценти.
Въпреки опитите му да се промени, Нико си остава все същият неприспособенец, който се чувства най-комфортно, когато носи старото сако на дядо си.
                                                                                                                    Снимки: авторът