Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

„ПОТЪВАНЕТО НА СОЗОПОЛ“ – ВИЗУАЛНА ПОЕМА ЗА СПАСЕНИЕТО


01.04.2015  Текст:  Красимир Кастелов

РЕЦЕНЗИЯ

   

От 3 април по кината тръгва нов български филм, който не е просто поредното заглавие в репертоара, а истинско събитие за изкушените от арт киното зрители, очакващи проблемност зад оригиналността на режисьорската визия, достигната чрез натоварване със значения на специфичните елементи на филмовата изразност – от движенията на камерата, ракурсите на снимане и монтажните ходове, до светлинните, цветовите, звуковите и музикалните решения.
„Потъването на Созопол“ няма нищо общо с тезисността, поради което не можем да търсим смисъла му в отчетливи знаци на повърхността. Не случайно неговият режисьор споделя в едно интервю [http://bit.ly/1My2vEn], че очаква грамотна и отзивчива публика, способна да открива посланията в себе си след прожекцията, вадейки ги дълго и болезнено, подобно на Кай от знаменитата приказка на Андерсен. Във филма на Костадин Бонев, както и в излезлия преди повече от година „Отчуждение“ на Милко Лазаров, се оглежда перспективата за обновление на арт линията в игралното ни кино, ориентирана към интериоризиране на драматичните конфликти, но без прекъсване на връзките със среда, събития или реалии, което й дава възможност също да достига до сурови, но верни обобщения за процесите на деградация в нашето общество подобно на социално-критичните филми.
„Потъването на Созопол“ излиза сравнително скоро след премиерното му представяне миналата есен на 32-ия фестивал на българския игрален филм във Варна, където получи награди за най-добър сценарий и най-добра актриса (Снежина Петрова). Впоследствие бе удостоен с честта да открие 28-ото издание на „Киномания“ и бе показан в рамките на завършилия наскоро 19-и международен София Филм Фест. А в края на април му предстои участие в конкурса за игрално кино на Нюйоркския международен кинофестивал (NYCIFF).
Почти всички досегашни публикации (предимно в интернет) изтъкват кинематографичните достойнства на филма (на първо място операторската работа на Константин Занков), както и актьорските превъплъщения на Деян Донков и Снежина Петрова в основните персонажи. Но все още са малко истински стойностните опити за раздипляне на смисловите пластове на тази изключително благодатна за интерпретиране творба. Интересни са тълкуванията, провокирани от заглавието й, което се възприема не само като метафора за потъването на онзи повече или по-малко измислен свят, в който е израснало поколението на 50-годишните днес [bit.ly/1OZHsJR], но и като метафора на едно възможно бъдеще [bit.ly/1FhXVU0]. На някои филмът напомня за „Меланхолия“ на Ларс фон Триер, в който героите също се опитват да пътуват към себе си на фона на приближаващ апокалипсис [bit.ly/1IndIBn]. У други пробужда реминисценции за митичното Макондо на Габриел Гарсия Маркес [bit.ly/1Cxw8xW].
Споделяйки точното наблюдение на свой колега, че това е филм за съдбата на порасналите персонажи от „Парчета любов“ (1988) на Иван Черкелов и „Бягащи кучета“ (1989) на Людмил Тодоров, проф. Ингеборг Братоева заявява, че Костадин Бонев се е опитал да събере парчетата любов в нещо, което той самият нарича „интегрално време“, да изправи петдесетгодишния си герой пред равносметка за стореното и нестореното и да постави въпроса за вината в екзистенциален план [bit.ly/1OZHsJR].
Историята, разказана в „Потъването на Созопол“, прилича на постмодерна приказка, защото нишките й отвеждат до странни събития, които не само нямат логично обяснение, но и е трудно да се възприемат като финал.
В рецензията [bit.ly/1F36boi] на Ангел Игов за едноименния роман на Ина Вълчанова се казва, че противно на драматургичните постулати, пушката, окачена на стената в „Потъването на Созопол“ не гърми, възможните развръзки се стопяват, нещо повече – премълчават се.
Във филма си позволихме да артикулираме някои премълчавани истини. И отчетливо засилихме чувството за вина. Превърнахме го в доминиращо в поведението на Чаво“, - пояснява Костадин Бонев в интервю [bit.ly/1My2vEn], дадено по време 32-ия фестивал на българския игрален филм във Варна.
Но това съвсем няма за цел да направи по-недвусмислена логиката на главния персонаж във филма. „Всеки отчетлив знак е теза. Мен са ме учили,че тезисността в киното не е хубаво нещо. По тази причина всички прояви на разпада – дъжд, бродещи кучета, риби-мутанти - трябваше да станат естествена част от живеенето на Чаво“, - уточнява режисьорът. А това предоставя широко пространство за различни интерпретации на видяното в неговия филм. Ето някои от тях:

  • Макар историята да е малко неясна, като писмо в бутилка, чието мастило е избледняло от солената вода, съдбата на цялата компания ти влиза под кожата и не спираш да мислиш за тях. Където думите не се разчитат, си ги доизмисляш или просто оставяш празни места, като все пак се надяваш, че някой ще чуе отчаяния им зов за помощ и те ще дочакат своя хепиенд там, на прага на старата къща в Созопол.“ [bit.ly/1IndIBn]
  • Въпреки това, финалът е красив и вълнуващ. Нещо се случва не след, а с десетата бутилка водка. Пътят е открит в другите, а не в самотата. И докато Созопол бива погълнат от непрестанната буря и бавно потъва в морето, Чаво се издига от своето крушение. Остава над тъмната всепоглъщаща вода.“ [bit.ly/1InhbzK]
  • В Созопол, както в живота, няма логика и след всяко потъване е възможно и ново издигане, стига да го потърсим. Всичко е временно, както и нашите спасителни убежища.“ (bit.ly/1FhXVU0)
  • Надеждата се появява в лицето на приятелите от детинство - но те сякаш не са достатъчни, за да измъкнат Чаво от дълбоката екзистенциална дупка, в която той потъва все повече.“ [bit.ly/1Cxw8xW]

* * *

Разнообразието на гледните точки към „Потъването на Созопол“ едва ли би било толкова голямо, ако този филм не разчиташе на подтекста или по скоро на внушението, което е основен принцип на киното. Защото благодарение на него, в главите ни се раждат образи, които нерядко дори липсват върху заснетите кадри. Не случайно Мартин Скорсезе обича да повтаря, че е очарован от това как се променя вътрешното ни възприятие за даден филм, ако премахнем от него едва няколко кадъра или дори само един-единствен.
Лично за мен „Потъването на Созопол“ не би имал същото значение без прекрасно заснетия образ на морското дъно, запечатал останките от стая, желязно легло и … икона.
В моята интерпретация на системата от знаци във филма именно този играе ключова роля. Но не по-маловажни са и десетте бутилки водка, с които Чаво (Деян Донков) зарежда хладилника в старата семейна къща в Созопол. Защото с тяхното изпиване започва обратното броене на времето, което има за цел да подскаже не само за неизбежността на онова, което предстои да се случи, но и за неговия изначален смисъл. Същото важи и за мистериозните появи на Джина (Светлана Янчева) и нейните загадъчни имейли от отвъдното, намекващи за свързаността между всичко на този свят, включително на живота и смъртта.
Идеята за чудото и разрешаването на драмата чрез „deus ex machina” обаче е разочаровала един от интерпретаторите на филма, който признава, че е очаквал кулминацията да стои по-близо до човешката ситуация, отколкото отвъд нея [bit.ly/1InhbzK].
Но без мистичния мотив за връзка с отвъдното, едва би могло да се схване истинността на парадоксалната мисъл, че тъкмо в потъването на Созопол е неговото спасение. За по-голяма яснота ще цитирам откъс от рецензията на Ангел Игов за книгата на Ина Вълчанова: „Без да е пряко назовано, тъкмо спасението е водещият мотив на романа. Един застаряващ мъж се завръща в отдавна изгубения Созопол с десет бутилки водка; ясно е, че когато бутилките свършат, нещо ще се случи. Мистериозни мейли внушават на старите му – също така изгубени – приятели, че мъжът е отишъл там да се самоубие. И те хукват да го спасяват…“ [bit.ly/1F36boi]
Междувременно изплуват още спомени, изострящи чувството на вина у Чаво за трагедиите, сполетели неговото семейство. „За какво да се „хване“ човек в такава ситуация, за да оцелее?“, - пита се друг от интерпретаторите на филма. [bit.ly/1Cxw8xW]
Но това ли е правилният въпрос, всъщност? Дали в случая оцеляването има въобще нещо общо със спасението? И не трябва ли действително да се оставиш да потънеш, ако искаш да се спасиш наистина. Не трябва ли егото ти да умре, за да се преродиш за истинския живот, в който няма да виждаш това, в което се е превърнал Созопол? В този смисъл „Потъването на Созопол“ може би трябва да се възприеме като филм за спасението на душата, за нейното мъчително пробуждане за пълноценно живеене отвъд унизителната борба за оцеляване. Едва ли е случайно, че на дъното на морето има и стая, и легло, но и … икона. Намек за необходимостта от духовно прераждане, което е немислимо без Вяра... 



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


    

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание