У нас успяхме да видим знаменития филм за пръв път на големия екран едва на 15 ноември 2011 година, когато бе прожектирано негово реставрирано копие в рамките на 25-ото издание на КИНОМАНИЯ. Четири месеца по-рано възстановеният шедьовър на Стенли Кубрик е представен на кинофестивала в Кан по случай 40-ата годишнина от излизането му.

Навремето "Портокал с часовников механизъм" е номиниран за „Оскар“ в четири от основните категории (най-добър филм, най-добър режисьор, най-добър сценарий и най-добър монтаж), но в крайна сметка не получава нито една от престижните статуетки. Присъждат ги на „Френска връзка“ (реж. Уилям Фридкин), който не е лош филм, но от позицията на времето едва ли може да се сравнява с великата творба на Кубрик. 

На тържествената прожекция в Кан са присъствали съпругата на режисьора Кристиан Кубрик и изпълнителят на главната роля във филма Малколм Макдауел. „Аз съм много горда, че присъствам тук, но нямам никаква заслуга за това. На моето място би трябвало да е моят съпруг...“ – заявила тогава Кристиан. „Сякаш не са минали 40 години. Много съм горд, че днес представлявам тук Стенли Кубрик. Неговият филм е основан върху романа на Антъни Бърджес, което също не трябва да се забравя“, — отбелязал Малколм.

Пак през есента на 2011-а в рамките на проведения от 6 до 16 октомври в София Първи фестивал на френския филм бе представен документалният филм на Антоан дьо Годмар „Имало едно време ... "Портокал с часовников механизъм“ (Il etait une fois... Orange Mecanique, 2003), в който е разказана подробно цялата история около заснемането на култовата кинотворба. Много интересно е интервюто с Малколм Макдауел, чието превъплъщение в ролята на Алекс Деларж е сред най-запомнящите се, според мен, в историята на киното. Рядко е показван на екрана толкова убедителен образ на злото. Вместо дяволски рога, героят на Макдауел обаче носи на главата си бомбе. Гримира си дясното око с невероятно големи мигли и понякога си поставя удължение на носа във формата на картонен фалос. 
От всички филми, създадени от гениалния режисьор Стенли Кубрик (1928-1999), „Портокал с часовников механизъм“ е най-шокиращият и най-противоречивият, без да е по-малко сложен и поразителен от „Лолита“ (1962) или „Бари Линдън“ (1975).
Сценарият на Кубрик е базиран върху едноименния роман на Антъни Бърджес – мрачна фантазия за делничното битие на голям град в недалечно бъдеще. Външните снимки, правени близо до река Темза, налагат извода, че място на действието е Лондон.
По неговите улици четиричленна банда безработни граби, изнасилва и изтезава със садистична наслада своите жертви. Нейният водач е Алекс Деларж (Малколм Макдауел), чиято агресия извира най-мощно, когато слуша класическа музика. Побоищата, които той ръководи, протичат под звуците на прочути творби на Пърсел, Римски-Корсаков и Бетовен. При едно от най-жестоките си изстъпления Алекс подражава на Джийн Кели от „Да пееш под дъжда“ и с маниакално упоение рита в корема възрастен писател, танцувайки в ритъма на музиката от прочутия филм.
След като е предаден от собствената си банда, Алекс е арестуван от полицията и изпратен в затвора. Но тъй като е много млад, му дават възможност да се подложи на специална терапия против насилието в рамките на програма за приобщаване на престъпници към обществото. Държат му очите насила отворени с щипки, докато го принуждават да гледа безброй ужасяващи сцени, слушайки Деветата симфония на Бетовен. Скоро започва да получава спазми при вида на насилнически действия. Терапията дава резултат. Вече дори и да иска да прояви агресия, Алекс се отказва сам, защото състоянието му моментално се влошава. Страничен ефект от лечението е, че винаги повръща, щом чуе Деветата симфония.
И така, след като е излекуван и пуснат от затвора, той се превръща от насилник в жертва, а филмът – в притча за властта и безсилието. Лишен от предишната си агресивност, бившият хулиган попада в лапите на свръх агресивното общество. Бездомникът, когото е малтретирал някога, си отмъщава жестоко, а двама от старата му банда, които са станали полицаи, се опитват да го удавят в корито. Тежко ранен, той се опитва да се скрие и попада не къде да е, а в къщата на същия писател, чиято жена умира след изнасилването, което той ръководи. Там той е заставен да слуша Деветата симфония отново и отново, докато не му прималява и се принуждава да скочи през затворения прозорец, за да се спаси.
Прибират го в болница, а междувременно медиите започват да коментират неговата история, обвинявайки правителството в нехуманно отношение при изкореняването на агресивността му. В крайна сметка решават да преобърнат терапията и Алекс отново възвръща предишната си агресивност.

Стенли Кубрик оставя на нас да интрепретираме замисъла му. Но реакциите – особено във Великобритания – са много противоречиви. Някои обвиняват режисьора в цинизъм и възхвала на насилието. Други го критикуват за това, че превръща зрителите във воайори на садистични мъчения. След серия от смъртни заплахи и убийства, приписвани на влиянието на филма, Кубрик решава да го изтегли от разпространение в английските киносалони. 
Чак след смъртта му на 7 март 1999 г. отново разрешават прожекциите на филма в киномрежата на Великобритания. 

Източник: „100-те най-добри филма на света“, 2008