Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

„ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН” (1966/1988)


13.08.2012  Текст:  Стефка Цанева

СТАТИИ

   

ЗА БЪЛГАРСКАТА ЖЕНА, КОЯТО НИКОГА НЕ СЕ ЕМАНЦИПИРА НА ЕКРАНА*
*нито пък в реалността

На 21-ви февруари тази година феминистката пънк банда „Pussy Riot” взриви руската общественост с провокативната си акция в църквата „Христос Спасител” в Москва, след като момичетата от групата изразиха от олтара несъгласието си с политиката на Путин и църковното духовенство. Докато три от музикантките лежат в ареста и са заплашвани с присъда от 3 до 7 години, аз си припомням за един, макар и не толкова краен, пример от българския контекст – филма „Понеделник сутрин” на режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков, който беше зачеркнат от цензурата цели 22 години. На пръв поглед може би няма нищо общо между двата случая, но при по-внимателно вглеждане приликите стават повече от очевидни – и при акцията на Pussy Riot, и при българския филм става въпрос за артистична проява на несъгласие с един (диктаторски) режим, която е водена главно от феминистична нагласа. А що се отнася до разликата във времето и мястото, то ще оставя изводите на вас самите.

ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН” е може би най-значимият съвместен проект на един от най-блестящите тандеми в нашето кино – Ирина Акташева и Христо Писков. В средата на 60-те двамата започват работа по филма, който е по сценарий на Никола Тихолов. Зад камерата застава една не по-малко известна личност – а именно Димо Коларов, участвал в заснемането на десетки знакови български филми. Върху музикалното оформление пък работи големият джазмен Милчо Левиев. Меко казано впечатляващ е и актьорският състав, в който личат имената на Асен Кисимов, Стефан Данаилов, Руси Чанев, Петър Слабаков и, разбира се, Пепа Николова, която прави зашеметяващ дебют. Филмът моментално е забранен от цензурата и не вижда бял свят чак до 1988 г. Причините от днешна гледна точка биха се видели повече от очевидни – разкрепостеното държание на главната героиня, субтилната критика към режима, която понякога добива почти сатирични размери, а не на последно място и образът на силната, еманципирана жена, която по никакъв начин не може да се вмести в клишето за българската жена работничка/майка/домакиня. 22 години затвор за един най-големите и единствени по рода си в България киношедьоври.
За любовта, свободата и комунизма
Тони е ослепителна красавица в разцвета на младостта си, която е изселена от родния си град Харманли и пристига в средноголемия крайдунавски град. Една нощ по улиците на града тя среща бригадира от местната корабостроителница Данчо. Между двамата пламва бурна любов, която преодолява взаимните им различия. Тя е своенравна, иска да се наслаждава на живота си максимално и има проблем с авторитетите – било то следователи от окръжното, милиционери, но най-вече с мъжете като цяло. Данчо пък е по-скоро сдържан, организиран и отдаден на работата и често не разбира постъпките и емоционалните изблици на Тони.
Влюбеният Йордан я наема като работничка в бригадата си, което директорът на корабостроителницата вижда като много добра реклама и чист израз на комунистическия дух. Останалите от бригадата обаче гледат скептично на постъпването на новата колежка – в нея те виждат заплаха за приятелството и единството си. За тях Тони е онзи „буржоазен елемент”, който опорочава комунистическата задруга, в която „не е работа, а песен” (и двата цитата са реплики на героя на един от бригадирите – Алекси, в ролята Кирил Господинов). Докато всички са против връзката на Данчо и Тони, те неумолимо се борят – най-вече срещу самите себе си. Данчо е принуден да защитава любовта си, която не просто пречи на приятелството му, но е и в разрез с комунистическия дълг. След предложението за брак Тони пък е изправена пред дилемата на това да се лиши от свободата си и да се превърне в обикновената домакиня и съпруга, която прави баница в кухнята, докато мъжете стоят в хола. Въпросът, който съпътства целия филм, е способни ли са Данчо и Тони да се преборят за любовта си без да изневерят на себе си.
Тони – образът на еманципираната жена в българското кино
Тони въплъщава свободата на духа – тя върши и говори, каквото й е на сърце и никога не прави компромиси със себе си. Не зачита авторитети и дори с опасност да бъде арестувана говори фамилиарно и арогантно с милиционерите. Множество детайли на образа й я характеризират като еманципирана жена, която е възприета винаги като чужденец сред останалите. Например тя пуши и пие – и го прави открито без да се съобразява с мнението на околните. Веднъж иска цигара от един селянин, който се учудва на това, че тя като жена пуши открито и й споделя, че жена му също пуши, но само вкъщи и при това се крие от него. Той добавя още, че това му допада – в сексуалния подтекст на думите му откриваме неизменното асоцииране на подобна свобода с лекота на нравите.
По принцип Тони е обградена от мъже и рядко комуникира с жени, първо, защото не иска да се подчинява на половата йерархия, и второ, защото типичната, нееманципирана жена е представена като един изпразнен образ, като човешко същество без воля и мнение, което покорно се съобразява с отреденото му място в обществото – т.е. всичко, което Тони не е. Красноречив е примерът със сцената, в която бригадирите и жените им се събират в дома на Алекси. Тук визуално е показано разделението на половете – жените правят баница в кухнята и разговорите им се изчерпват с това каква заливка използват. През това време мъжете са седнали на масата в хола и чакат да им бъде сервирано. Тони и Данчо пристигат и вместо да заеме отреденото й място в кухнята, Тони сяда редом с мъжете, заявявайки, че при тях е по-интересно. Неслучайно тя се превръща и в първата жена работничка в корабостроителницата. Недоволството на всички работници е пряк израз на мъжката съпротива срещу феминизма и отчаяният им опит да запазят статуквото на половите отношения.
С всичко това „Понеделник сутрин” се превръща в може би единственият български филм, който има такова силно послание и апелира към равнопоставеност на половете. В този ред на мисли той е изпреварил с десетилетия времето си. Акташева и Писков показват невероятно визионерство и смелост в опита си да прокарат феминистичната идея на големия екран. Призивът на двамата режисьори остава като глас в пустиня дори и до днес, защото противно на привидното равноправие на половете в България, произтичащо от също толкова привидната демокрация, жената и мъжът не са равни. Образът на жената, която олицетворят тихите домакини на филма, леко се е модифицирал, но си остава в общи линии същият. Нейната роля също така както и преди 20 години си е да бъде домакиня и майка с тази разлика, че освен това трябва и да работи и са й „позволени” определени свободи като това да се облича провокативно, за да доставя удоволствие на мъжкото око. Не, аз не вярвам в равноправието на половете в България и мисля, че феминизмът незабелязано подмина нашето общество. И именно заради това смятам филма „Понеделник сутрин” за единствено (по рода си) постижение на феминистичната идея у нас.
Освен това филмът провокира и със субтилната си критика към комунистическия режим, в чиито морални и идеологически рамки Тони не може да влезе. Преди нейното появяване в живота на Данчо, той живее и работи в идиличната представа за комунистическата задруга – за работата като песен, за другарството и в постоянен стремеж да заслужи почетното звание „комунистическа бригада”. В крайна сметка мечтата му се сбъдва, но скоро разбира, че всичко е фарс, че титлата е присъдена не заради постиженията, а чисто и просто, заради постъпването на Тони, което се интерпретира от директора като израз на върховната идея за сговор и другарство в работата. Иронично критиката на двамата режисьори към вглъбяването в една по-скоро изпразнена от съдържание идея се изразява в един кратък коментар на една келнерка: Данчо й казва добрата новина, а тя пита не са ли били те и досега бригада.
Тони няма място в комунистическия космос – не само в работата, но и в личния живот. Така например всички приятели на Данчо са против връзката му с нея, защото я смятат за леконравна, за „буржоазен елемент”. Самата тя също не прави опит да се впише в това общество и е загатнато, че е против официалната политика и идеология. Така по време на празника по случай Деня на свободата (9-ти септември) всички стават и с ръка на сърцето запяват Интернационала. Лицето на Тони се вкаменява и тя остава седнала без да помръдне устни. Нейният най-голям враг Алекси я пита защо не пее, а тя студено му отговаря „А ти защо пееш?”. Тя е просто олицетворение на свободолюбието и именно заради това е заклеймена от едно общество, в което всеки порив на духа бива задушен с меките ръкавици на идеята за другарство и сговор.
В края Тони зарязва всичко, дори любовта си към Данчо, за да бъде свободна, за да бъде себе си и така се превръща в една от най-големите героини на българското кино.
Nouvelle Vague в България
Освен с политическите си послания филмът се отличава и с възхитителна естетика, която го доближава много до Новата вълна във френското кино от 60-те, представители на която са режисьори като Жан-Люк Годар и Франсоа Трюфо.
Прилики има в цялостната композиция на картината, в изключително подвижната камера, която следва емоционалното развитие. Също така и снимането извън студио, с което истинският град се превръща в кулиси, но до някаква степен и герой във филма. Без съмнение сцените, в които Тони и Данчо се разхождат по улиците, ще ви напомнят леко на Мишел и Патрисия от „До последен дъх”. Режисьорите както и операторът Димо Коларов са създали невероятна кинокартина, която е твърде далеч от типичната българска естетика.
Друга прилика с Новата френска вълна е и разказвателният стил, който се характеризира с множество преливания между действителност и мечта/сън, скокове във времето и една абсолютна субективност на визуалното представяне на действието. Най-типичният пример е един момент във филма, в който проследяваме спора между Алекси и Данчо за пагубното въздействие на Тони върху работата им в бригадата. Логиката и диалогът са абсолютно праволинейни. Картината обаче е един колаж от различни сцени, които очевидно се развиват на различно място и време, но които чрез умел монтаж образуват едно свързано цяло. По този начин се внушава, че конфликтът се повтаря неизменно – винаги един и същ спор, със същите аргументи и край.
Поредна прилика с френската „Нова вълна“ откриваме и в музикалното оформление на филма, което неизменно трябва да следва емоциите на героите и да подсилва авторовите внушения. Същото наблюдаваме и в „Понеделник сутрин”, където музиката на Милчо Левиев е незаменим елемент от действието.
В заключение
С всичко това филмът е за мен едно от най-големите постижения на българското кино. Единствен по рода си със своята естетика и политически послания – пример за визионерство и за това на какво е способно нашето кино. За мен това е несравним шедьовър, който незаслужено тъне в забрава и до днес, макар вече над него да не тегне никаква цензурна забрана.
Вниманието ми към филма бе насочено от мултиканалната видео инсталация на Боряна Роса и Олег Мавромати „After the Fall”, в която те изследват джендър проявления във филми от България, Русия/СССР и Чехословакия. Двамата артисти дори се срещат с Ирина Акташева и Христо Писков, които разказват повече за работата си върху филма „Понеделник сутрин”.



Коментари (0)


     

  

ФИЛМИ НА ФОКУС





 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание