Орсън Уелс

• 
• Add new коментар

Треската, съпътстваща ежегодно шоуто по раздаване на наградите „Оскар”, не отмина и тазгодишното му 83-то издание. Подгрявана умело от рекламата, нашата необяснима мания да класираме всичко – дори и филмовите творби сякаш са състезателни коне – всъщност добре обслужва индустрията за развлечения, наречена Холивуд. Наивно е да очакваме, че е по силите на едно жури – пък било то и от няколко хиляди членове на Американската академия за киноизкуство, да съумява да оцени по достойнство кандидатите за статуетките. Особено като се има пред вид, че става въпрос все пак за призведения на изкуството, чийто най-меродавен съдник е времето.
Ако обърнем поглед назад към историята на тези награди, няма как да не забележим конюнктурните съображения, ръководили в повечето от случаите „академиците” в техните опити да отсеят „зърното от плявата”.
Защото едва ли може да се обясни с естетични съображения упорититото им прехласване по сълзливите теми още от „Отнесени от вихъра” (8 статуетки през 1939), та чак до „Титаник” (12 статуетки през 1998). Това пристрастие обаче едва ли е случайно – и в единия, и в другия случай става въпрос за продукции, погълнали колосални суми, които е трябвало не само да бъдат възвърнати, но и да донесат печалба! А има ли по-голяма реклама от рекордния брой награди „Оскар”? Колко му е да бъде ошашавена лековерната публика с този истински златен дъжд и да бъде натирена като стадо в киносалоните.
Кои са били най-често ощетявани в подобни случаи?
Доскоро това бяха независимите творци, създаващи филми извън системата на големите холивудски студиа или отстояващи упорито статута си на пълноправни автори в нейните рамки.
                 Орсън Уелс е сред първите жертви
на порочната холивудска практика да се толерират конформистки настроените режисьори. Гениалният създател на най-великия филм на всички времена „Гражданинът Кейн” е имал сериозни конфликти с продуцентите за правата върху окончателния монтаж на своите творби. Макар и номиниран в четирите основни категории през 1941 г., неговият шедьовър не получава награда за режисура, след като именно тя е най-голямата му достойнство. А намирашият се в разцвета на силите си Орсън Уелс попадна в графата „неприспособленец”, което проваля по-нататъшната му кариера в Америка. Великият майстор така и не успява да събере нужните му средства за пълноценна реализация на многобройните си идеи. Едва към края на живота му (1971) го удостояват с т.нар. почетен „Оскар” за цялостен принос, което си е начин за измиване на гузните съвести.
Пилатовският трик с връчването на почетна награда на гениалните кинотворци, чиито шедьоври не са оценени своевременно, е приложен спрямо Чарли Чаплин и Алфред Хичкок. Легендарният комик например получава статуетката едва през 1972 г., след като вече е престанал да снима. През 1940 и 1947 г. не му дават дължимото за „Великият диктатор” и „Мосю Верду”, макар че са номинирани. Но „Модерни времена” (1936) дори не е предложен за награда.
Подобен е случаят и с майстора на съспенса Алфред Хичкок, когото в последно време кинокритиците от цял свят нареждат дори и пред Орсън Уелс в класацията на най-великите кинематографисти. А „Шемет” днес е сочен за един от най-хубавите филми на всички времена. Не е за вярване, но през 1959 г. дори не попада сред номинираните в категорията за най-добра режисура. И въпреки че е номиниран общо пет пъти, Хичкок така и не получава приживе признанието за най-добър режисьор.
Едва ли може да се обясни с липсата на късмет многократното разминаване с „Оскар” и на творец от ранга на Стенли Кубрик. Въпреки че повечето от най-хубавите му филми са номинирани в основните категории, той не получава награда за режисура нито за „Доктор Стрейнджлав” (1964), нито за „2001: Космическа одисея” (1968), нито за „Портокал с часовников механизъм” (1972). В интерес на истината трябва да се знае, че „...одисеята” все пак печели един-единствен „Оскар”, но в категорията за специални визуални ефекти. Епохалният филм на Кубрик, превърнал се с годините в еталон за философска кинофантастика, е изместен от сладникавия мюзикъл „Оливър”, отрупан със 7 награди „Оскар”.
Друг пренебрегнат майстор е Микеланджело Антониони, чиито англоезични шедьоври „Фотоувеличение” (1967) и „Професия-репортер” (1975) също не са отличени от Американската филмова академия. Срамът бе измит с дежурното за подобни случаи връчване на почетен „Оскар” за цялостно творчество през 1994 г.
Затова не е чудно, че и Уелс, и Чаплин, и Кубрик забягват в Европа – далеч от задушаващата ги Холивудска система на кинопроизводство.
        Джон Касавитис никога не получава "Оскар"
Основателят на американското независимо кино Джон Касавитис избира да остане в САЩ, за да прави цял живот своите непризнати единствено от Холивуд шедьоври. Сравняват го с Роберто Роселини и Жан Реноар, защото неговите кинотворби също са съчетание на вдъхновена импровизация и документализъм. Първият му филм „Сенки”, който е реализиран с личните му спестявания, предизвиква през 1960 г. истински фурор сред критиците и дори прочутият Йонас Мекас провъзгласява неговия създател за носител на първия „Оскар” на ... независимото кино. Впоследствие Касавитис остава верен на принципите на работа в първата си творба, обогатявайки своя специфичен филмов език с нови находки в „Лица”, „Убийството на китайския букмейкър”, „Жена под влияние”, „Премиера” и др.
В тези новаторски творби блести и огромният талант на неговата съпруга – актрисата Джина Роулъндс, чието превъплъщение в „Жена под влияние” е едно от най-разтърсващите в историята на киното. Но достопочтеното жури на „Оскар”-ите си затваря очите и за това гениално изпълнение.
Джина Роулъндс е може би най-великата от всички американски актриси, съизмерима единствено с Катрин Хепбърн и Мерил Стрийп, които, слава богу, не са сред ощетяваните.
През 1976 г. светът на киното става свидетел на един от най-конфузните случаи в своята история, когато е пренебрегнат филмът-носител на „Златна палма” в Кан „Шофьор на такси” на режисьора Мартин Скорсезе, за да може да се окичи с цели 4 „Оскар”-а мелодраматичният и захаросан „Роки” на Силвестър Сталоун.
Скорсезе е пренебрегнат отново и през 1981 г., когато претендира за „Оскар“ със своя шедьовър „Разяреният бик“. Но наградата получава Робърт Редфорд за режисьорския си дебют „Обикновени хора“. Специалистите и до днес недоумяват с какво толкова се е откроявала режисурата на Редфорд, за да бъде предпочетена пред гениалния филм за Джейк Ла Мота?
                                             И Олтман бе „признат” чак на 80 години
Едва ли е случайно също така, че никога не получава „Оскар“ и Робърт Олтман, който винаги е бил сред най-принципните демитологизатори на американския начин на живот. „M.A.S.H”, „Нашвил”, „Три жени”, „Сватба” „Играчът”, „Кратки моменти” – истинско престъпление е да се затварят очите пред такива шедьоври на киното! И с него бе повторен трагикомичния ритуал с измиването на ръцете и 80-годишният майстор получи почетен „Оскар“ малко преди да си отиде от този свят.
Така постъпват и с актьора Питър О’Тул, след като е номиниран 8 пъти, но така и не получава отдавна заслуженото отличие. Ричард Бъртън също остава без „Оскар“, въпреки че е номиниран седем пъти.
75-годишният Албърт Фини още не е държал в ръцете си престижната статуетка, въпреки че е петкратен претендент за наградата.
Съдбата на тези велики актьори и режисьори е доказателство, че награждаването с „Оскар“ съвсем не е мерило за величината на таланта на даден кинотворец, а още по-малко пък е определящо за това дали името му ще остане в историята на киното.