Поредното (двайсет и второ) издание на международния кинофестивал „Любовта е лудост” няма да бъде отменено, заради трагедията сполетяла Варна. То започва утре вечер и за първи път в досегашната история на фестивала ще се проведе в края на юни (22 юни - 28 юни) вместо в края на август и началото на септември.
Тържественото откриване е от 19 часа в зала 1 на Фестивалния комплекс с премиерна прожекция на „Българска рапсодия” - българо-израелска продукция с режисьор Иван Ничев, по сценарий на Юрий Дачев, Иван Ничев и Таня Гранитова.
Иван Ничев отново коментира със средствата на филмовия език истории от миналото (депортирането на българските евреи от Егейска Македония), в които етническите различия не пречат да се случи любовта.
Любопитното в тази лента е участието на младата Анджела Недялкова, направила своя дебют в пълнометражното кино в разтърсващия „Аве“. Тук тя е в ролята на еврейката Шели от Кавала, по която вехнат двама млади романтици: Мони и Жоно. Във филма участват и любими български актьори, като Татяна Лолова, Димитър Рачков, Георги Мамалев и др., така че сантиментът на публиката към българското кино и неговите звезди, може би ще се оправдае максимално.
Конкурсната програма включва 12 заглавия от Румъния, Франция, Белгия, Великобритания, Испания, Турция, Азербайджан, Португалия, Русия, Украйна, Германия и Полша, които ще се състезават за голямата награда „Златна Афродита“, която ще бъде присъдена от международно жури с председател Нана Джорджадзе (грузински режисьор) и членове - българският режисьор Костадин Бонев, италианският продуцент Франческо Мартино де Карлес и актрисите Катерина Крупенина от Лусия и Виктория Кокиас от Румъния.
Паралелната програма е съставена от кинопанорами, посветени на немското кино и китайското кино, нашумели заглавия от престижни международни фестивали. Подборката от филми с участието на Джоко Росич, Петър Попйорданов, както и ретроспективата, посветена на творчеството на режисьора Рангел Вълчанов, ще бъдат представени безплатно.
Не бих отминала последните хитови заглавия на руското кино като: „Метро“, „Ролята“, „Горчиво“, които получиха отличия в Русия, а естетският черно–бял „Ролята“ на Константин Лопушански бе високо оценен от киногилдията на последния София Филм Фест.
В рамките на фестивала ще бъдат прожектирани и международни хитове, като „Великата красота“ с неотразимия Тони Сервило, „Хиляди пъти лека нощ“ с изключителната Жулиет Бинощ, която имаше снимки наскоро в България. Актрисата Силвия Петкова, която помним от игралния дебют на Цветодар Марков „Лов на дребни хишници“ участва в „Радостта и тъгата на тялото“ (Кипър, България), режисьор е Андреас Пандзис, участвал в едно от по-ранните издания на „Любовта е лудост“ с чудесния си филм „Клането на петела“ (I sfagi tou kokora).
В два краткометражни нови български филма „Космос“ и „Вера“ (награда „Златен Витяз“ на фестивала на славянските и православни народи - категория „Дебют“), 2012 ще видим Ицхак Финци под режисурата на Лиза Боева.
Джулиет Делпи и Итън Хоук ще ни въведат в лабиринта на любовните си отношения чрез трилогията на американския режисьор Ричард Линклейтър („Преди Залез“, „Преди Изгрев“ и „Преди полунощ“). Официалното закриване e на 28 юни с прожекцията на „Последната любов на господин Морган“ - копродукция на Германия, Белгия, САЩ и Франция от миналата година.
„ПОСЛЕДНАТА ЛЮБОВ НА Г-Н МОРГАН“ -
ТИХАТА ЕСЕН НА ТВОЕТО ТЯЛО
След премиерата на „Последната любов на господин Морган“ в София през март, този изключително деликатен и нежен филм на немската режисьорка Сандра Нателбек най-после ще има своя екранен дебют и във Варна. Невероятният дует на Майкъл Кейн и Клеманс Поези излъчва мъдрост, опиянение, свобода в играта. „Последната любов на господин Морган“ е номиниран от фестивала в Шанхай за наградата „Златен бокал“-2013, в категорията „най-добър филм“.
Действието се развива в Париж. Матю (Майкъл Кейн) е американски професор по философия, който не може да се справи със самотата – съпругата му е починала преди три години и след смъртта й Матю не намира смисъл в живота. За него всеки ден е мъчително изпитание. Неочаквано в един автобус се запознава с млада, умна учителка по танци (Полин). Полин на Клеманс Поези също е изпитала загуба - баща й е починал и тя преоткрива чрез Матю липсващите парченца от духовната връзка с бащата. Поражда се специална, платонична комуникация по между им. Но Матю, който отдавна е взел решение да бъде със съпругата си - прави опит за самоубийство.
Неуспехът става причина за появата на децата му - преуспели американски юпита, които с ужас откриват, че баща им има връзка с млада французойка. Вероятно тя иска да се обогати с наследствената къща и търси облаги от чувствителния старец? Но „Последната любов на господин Морган“ придобива други измерения с финала си, защото липсите по ДРУГИЯ, никога не могат да се запълнят, да се залепят, да се съберат видимите и невидимите утешения, в които хората осъзнават общата си съдба -смъртта е сигурен край на цялата магия в живота.
„Последната любов на господин Морган“ е като учебник за работата на актьорите в т.нар. екранно партниране. Разбира се има много примери за силно партньорство между актьори от различна възраст: Скарлет Йохансон и Бил Мъри в „Изгубени в превода“, Весела Казакова и Андор Лукач в „Прима примавера“, Мишел Пиколи и Мари Кремер в „Покривите на Париж“ и др. В работата на Майкъл Кейн и Клеманс Поези обаче се съдържа едно качество, което отличава тяхната спойка от цитираните дуети -тук тялото отдавна се е отказало да бъде обект на любов, обект на страст, тялото е осъзнало своята есен. Тялото в контакт с друго тяло търси екзистенциалната си позиция - осъзнаването на живота като хуманен жест, като отношение спрямо ближния. Животът като грижа за човечността. Излиза, че разделили се с телесните съблазни, хората се доближават до божествения проект, до онова, което Господ е искал да ни подари, но не е успял да ни го интегрира като императив. Полин и Матю задържат вниманието на зрителя почти два часа, именно заради енергията на нравствеността. Те са озарени, свободни в своята нравствена оценка за стойността на човека. Те имат своите проблеми, своите тревоги и трагедии, но живеят в оценяване на достойнствата на всяко човешко същество и това ги прави различни от множеството, отделя ги от колективно привичното поведение.
Липсващите човеци около нас, оценяването на отсъствието им в живота ни, любовта като отказ от привилегии спрямо обекта на любовта са част от темите, които поставя „Последната любов на господин Морган“. Темите не се дебатират с екзалтираност, те се извеждат тихо, без излишна суета в тази топла, сърдечна и чувствително разказана филмова история. И колкото по-често се прави кино по този начин, може би толкова по-активно ще търсим нормалното в отношенията по между ни, ще изискваме баланс в отношенията между поколенията, защото животът трябва да е отражение на мечтите ни за хармония, а не поле от снаряди на омразата.