След превъзходния филм („Капитал“) на Коста Гаврас за надвисналия над света банков апокалипсис, 17-ият София Филм Фест ни предложи и една въздействаща постмодернистична притча за абсурдната природа на днешния глобален капитализъм. С прожекцията на „КОСМОПОЛИС“ бе отбелязана подобаващо и 70-годишнината на канадския режисьор Дейвид Кроненбърг, на която „Другото кино“ вече отдели подобаващо внимание.
"Космополис" е първата екранизация по произведение на големия американски писател Дон ДеЛило и първият пълнометражен сценарий на Кроненбърг от излизането на „Екзистенц“ (eXistenZ, 1999) насам.
Това е изненадващо праволинейна адаптация за режисьор, който в по-ранни свои екранизации като „Голият обяд“ (Naked Lunch) и „Спайдър“ (Spider) предлагаше твърде шокиращи визуални решения и смели кинометафори. Този път сякаш е бил прекалено респектиран от силата (и дълбочината!) на литературния първоизточник, поради което е предпочел да не експериментира чак толкова с формата, а да се довери на атмосферата и диалозите, създадени от самия ДеЛило в неговия роман.
Името на този писател привлече вниманието ми още щом научих, че Кроненбърг, който е сред най-уважаваните от мен кинорежисьори, възнамерява да екранизира „Космополис“. Филмът е показан за пръв път на миналогодишния кинофестивал в Кан, а на пресконференцията след прожекцията ДеЛило разказва за странното чувство, което изпитал, докато гледал телевизионните репортажи за акцията на движението „Окупирай Уолстрийт!“, която съвпаднала по време с екранизацията на неговата книга. Защото сред възловите й моменти са именно антикапиталистическите протести на огромни тълпи анархисти по улиците на Ню Йорк.
А в интервю след премиерата на „Космополис“, той припомня как неговата героиня Виа Кински (актр. Саманта Мортън) обяснява на младия милиардер Ерик Пакър (акт. Робърт Патинсън), че бунтуващите се хора фактически допринасят за обновявянето на Системата. Защото реално помагат на Уолстрийт да се вгледа в себе си и в новите обстоятелства по света. „Според мен, - казва ДеЛило, - точно това се случва и сега: движението „Окупирай Уолстрийт“ не води до намаляване на астрономичните бонуси, разпределяни между шефовете на най-големите корпорации.“ (1)
------------------------------------------------------ (1) http://twilighters.ru/story/interview/124540.html
Що се отнася до използваната в книгата и филма парафраза („Призракът на капитализма броди по света“) на знаменития цитат от „Комунистическия манифест“ (за призрака на комунизма, който броди из Европа), режисьорът Дейвид Кроненбърг уточнява, че препратката към Маркс е много важна, защото в „Манифеста...“ става въпрос за епохата на модерна, през който капитализмът достига степен на развитие, в която скоростта, с която обществото се движи напред става непосилна за мнозинството и настъпва царството на непостоянното и непредсказуемото. „И той е писал това още през 1848 година!“, - възкликва Кроненбърг. След като благодарение на 17-ия София Филм Фест, успях да видя най-после на голям екран този нашумял филм, смея да твърдя, че Кроненбърг се е справил перфектно с нелекото начинание да пренесе на екрана една от най-добрите, но в същото време и една от най-трудните за екранизиране творби на съвременната постмодерна литература.
Разказът в нея е фокусиран върху последния ден от живота на 28-годишния милиардер Ерик Пакър, забогатял чрез рискови операции на фондовата борса. Той е превърнал в офис огромната си лимузина, която пъпли по улиците на Ню Йорк, попадайки в гигантски задръствания, причинени от президентски кортеж, погребение на известен рапър и тълпи протестиращи хора. Междувременно среща различни колоритни персонажи, играе на валутната борса и... претърпява фалит малко преди да бъде застигнат от безработен психопат... Абсурдността на тази съвременна одисея из модерната градска джунгла е подчертана от необяснимото му желание на всяка цена да се добере до бръснарски салон в другия край на Ню Йорк, за да се подстриже...
Образът на лимузината-офис, в която се развива по-голямата част от действието, естествено, не е случаен. Самият Дон ДеЛило говори на пресконференцията след представянето на филма в Кан за това колко е бил удивен от появата през 90-те години на тези деветметрови автомомобили насред самия Манхатън — мястото, което е най-малко приспособено за подобни мастодонти. Тяхното присъствие и в романа, и във филма, се превръща във въздействаща метафора на днешното непропорционално (асиметрично!) забогатяване на малцина, което може да докара до фрустрация повечето хора, които дори не могат да мечтаят за нещо подобно. (2)
-------------------------------------------------------- (2) Кувшинова, Мария. Кроненберг как марксист, Лозница как все, Бертолуччи как Бертолуччи http://os.colta.ru/cinema/events/details/37328/?expand=yes#expand
Сходни асоциации навява също и началната сцена от „Меланхолия“ на Ларс фон Триер, в която една млада двойка се опитва да се добере с подобна лимузина до мястото на сватбеното си тържество, преодолявайки много трудно острите завои по тесен планински път... Изненадващо е и неочакваното сходство с филма на Леос Каракс „Холи мотърс“ (Holy Motors), който също разказва за един ден от живота на странен персонаж, бродещ из улиците на Париж в точно такава огромна бяла лимузина.
Много находчиво ДеЛило (в своята книга) и Кроненбърг (във филма) въвеждат и мотива с плъховете, които са превърнати в разменна валута от бунтуващите се срещу капитализма. По-въздействаща метафора за апокалиптичната природа на паричния пазар едва ли може да се измисли. Иронията е в това, че протестиращите дори не допускат, че и самите те са също негово проявление, което е достатъчно ясно подсказано в романа, но е пропуснато във филма. Нещо повече - те дори са жизнено необходими на Системата, която толкова силно презират, защото чрез своето съществуване (и бунтуване!) фактически допринасят за нейното усъвършенстване.
Докато бях още под въздействието на романа „Космополис“, прочетох и „Бял шум“, издаден у нас през 2009 г., който затвърди убеждението ми, че Дон ДеЛило е изключителен писател. Не си спомням друг съвременен роман, в който страхът от края на света да е обрисуван толкова въздействащо не само от художествена, но и от философска гледна точка. Като се почне от метафоричното значение на самото заглавие, разкрито в един от диалозите по средата на книгата (3) и се стигне до хапливата ирония по адрес на науката и нейните опити да изобрети лекарство против страха от смъртта (4) – всичко в тази превъзходна книга поражда обоснован скептицизъм относно постиженията на човешката цивилизация.
--------------------------------------------------------- (3) ДеЛило, Дон. Бял шум. Алтера, София, 2009, стр.249
(4) ДеЛило, Дон. Бял шум. Алтера, София, 2009, стр. 355
Сред ключовите моменти в убийствено точния анализ на съвременното консумативно общество е превъзходната сцена в мола, където основният персонаж (университетският преподавател по хитлеристика проф. Джак Гладни) се оставя да бъде завладян от страстта към шопинга (за огромна радост на своите деца!) .
Страниците, в които ДеЛило развихря убийствения си сарказъм спрямо ролята и мястото на телевизията, радиото, средствата за масова информация като цяло и рекламата в днешното потребителско общество, се асоциират с идеите на Бодрияр за симулакрите. Блестящото описание на господстващата в наши дни религия на консуматорството допринася за още по-яркото открояване на темата за смъртта и скорошния край на света, чийто вечно присъстващ „бял шум“, не може да бъде заглушен от напъните на човешката рационалност, чийто недостатък е в това, че ни кара да си затваряме очите пред ужаса и смъртта в края на системата, която строи, според думите на Виа Кински в „Космополис“. (5)
--------------------------------------------------------- (5) ДеЛило, Дон. Космополис. Обсидиан, София, 2003
Сред най-големите достойнства на „Космополис“, е умелото съчетаване на апокалиптичните картини с философските им коментари в блестящите диалози на Ерик Пакър с начетената Виа Кински в началото и с отчаяния Ричард Шитс (или Бено Левин) в края на филма. Сред техните прозрения за абсурдната природа на капитализма прозвучава и остроумният намек за края на глобализма, който щял да настъпи, когато огромните лимузини изчезнат от улиците на Манхатън.
Още самото заглавие „Космополис“ ни подсеща за легендарния „Метрополис“ (1926) на Фриц Ланг. И в двата филма става въпрос за неразрешимия конфликт между труда и капитала, представен метафорично чрез силно въздействащи образи, демонстриращи тоталното разделение между „върховете“ и „низините“ в града на бъдещето.
В „Космополис“ то е разкрито чрез противопоставянето между звукоизолирания комфортен свят „вътре“ в лимузината на младия милиардер и шумната, опасна реалност „отвън“. Но за разлика от филма на Ланг, чийто финал прозвучава донякъде наивно като апел за компромис, в края на „Космополис“ суперкапиталистът Ерик Пакър и декласираният професионалист Ричард Шитс (акт. Пол Джамати) се изправят в яростен словесен дуел, в който бившият наемен работник получава правото на изстрел от упор. Но действието прекъсва по неочакван за нас начин, оставяйки ни с усещането за неразрешимост на така представения конфликт. Странно е, че подобно усещане предизвиква у мен и финалът на превъзходния „The Master“ на Пол Томас Андерсън. Оценка на филма 7.0/10