Случващото се във филма „Кецове“ е тук и сега, в днешна демократична България, която отдавна (уж!) се е сбогувала с милиционеро-социализма, но само за да го замени с агресивния мутро-капитализъм, който е не по-малко отвратителен.
Шестима млади герои, достигнали до предела на своето оцеляване в столицата, се устремяват панически към морето, надявайки се на глътка свобода и безметежност.
Те обаче нямат нищо общо с младежката компания от излезлия преди две години филм „Прогноза“, която просто търсеше разтоварване от градската скука. И макар че и в „Кецове“ има море, плаж, любов и купон, над него тегне чувството на обреченост. Неговите герои нямат нито сърфове, нито модерни автомобили. За тях девственият плаж край Карадере е последно убежище от експанзията на изкуствената, алчна реалност, помитаща всичко естествено по пътя си - в това число и хората, подобни на тях.
Впрочем процесът, на който се опитват да се противопоставят симпатичните герои от този филм, започва още през втората половина на ХХ век, когато на мястото на „модерната“ индустриална епоха идва новата, постиндустриална или постмодерна епоха, при която експанзията на цивилизацията достигна своя апогей. Нейната насочена изцяло навън енергия, помете обърнатия навътре културен човек. „Разрастване!“ – това е девизът на днешното време, осъществяващ се с неумолимостта на природен закон.
Именно в него се крие причината за драмата на аутсайдерите от „Кецове“, чието бягство към естествената реалност съвсем логично завършва в ... морето.
За тях то е не е само край на света: по-нататък няма накъде да бягат, но и последната среда, в която могат да бъдат себе си. След като в собствената си страна отдавна са се превърнали в имигранти.
Според някои този филм бил екшън комедия, а Валери Йорданов го определя като философски екшън. Но за мен си е покъртителна драма, защото няма по-омерзително и срамно нещо от това да се убедиш за сетен път, че живееш в общество, в което силата на правото е принудена да отстъпва всеки ден пред правото на силата (на парите).
„Кецове“ е направен от млади хора за млади хора и носи заряда на техния искрен протест срещу подменената реалност, в която са принудени да живеят. Но уви, поне за мен, не е достатъчно убедителен като кино. Прозвуча ми малко вторично на фона на многобройните западни филми, заредени със сходен патос. Първият, за който се сещам, е „Забриски пойнт“ на Микеланджело Антониони. Тъжно е, че светът, който героинята в края му толкова силно желаеше да взриви, днес е и наша реалност.
И като че ли няма друг изход, освен салът в морето...
Оценка на филма 7.0/10