Данис Танович

• 
• Add new коментар

Преди броени дни босненският режисьор Данис Танович получи Голямата награда на международното жури на 63-тия кинофестивал в Берлин за новия си филм "Епизод от живота на един събирач на желязо", а непрофесионалният актьор Назир Мужич бе отличен със „Сребърна мечка“ за най-добра мъжка роля за своето изпълнение в него.
За втора поредна година след унгарския „Просто вятърът” Берлинале представя в състезателната си програма силна политическа драма за живота на ромите в Източна Европа. Ако миналата година лентата на Бенс Флигауф остана незаслужено незабелязана, то сега новият филм на Танович очарова критиците и подтикна към сериозен размисъл (но не и дискусия) за условията, в които ромите в цяла Европа живеят.
Танович попада случайно на очерк във вестника за жена от ромски произход, на която е била отказана животоспасяваща медицинска процедура, защото семейството не е имало здравна застраховка или почти 1000 евро, нужни за болничните разходи. Историята впечатлява световно известния режисьор и носител на награда за сценарий от Кан и „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм за „Ничия земя“ (2001).
Той решава да я пренесе във филм. Но вместо на професионални актьори, той възлага на семейството на Назир и Сенада Мужич да пресъздаде този драматичен епизод от собствения си живот.
Двамата живеят в бедно ромско село, където единственото препитание на хората е събирането на старо желязо за скрап. От няколко дни бременната Сенада изпитва силни болки и има кръвотечение. Проблемът се задълбочава и семейството е принудено да отиде в болницата в най-близкия град. Лекарите им казват, че детето е мъртво и спешно трябва да се направи операция. Сенада обаче няма застраховка, а разходите възлизат на почти 1000 евро. Болницата отказва да извърши процедурата, докато не бъде платена таксата. Следва второ ходене в болницата и втори отказ. Назир се свързва с организация за защита на жените от ромски произход, които също искат да помогнат, но Сенада отказва да отиде отново в болницата, от която вече два пъти е била отпратена. На края все пак успяват да вземат здравната книжка на свои роднини и операцията е извършена.
Танкович може и никога да не е подписвал манифеста, създаден от Ларс фон Триер, Томас Винтерберг, Кристиан Левринг и Сьорен Краг-Якобсен, но филмът му е нагледен пример за кино в духа на Догма 95. Всяка една от точките в този прочут манифест е спазена: отказ от професионални актьори и оборудване, осветление и озвучение – само брутален филмов реализъм. Пресъздаването на историята е не само лишено от всичко, типично за филмовата индустрия, но и от каквато и да било сантименталност – без сълзи, диалог почти няма, нито пък близки портретни кадри. Студеният обективизъм на Танович засилва социалните послания, оставяйки интерпретацията на самия зрител.
Що се отнася до актьорската игра – със сигурност семейството се справя прекрасно с нелеката задача да възпроизведе и изживее наново историята. Особено изпъква Назир, който всъщност прави целия филм. Въпреки силното му излъчване и присъствие може би все пак наградата му за най-добър актьор на Берлинале е донякъде пресилена и вероятно присъждането й до голяма степен е по-скоро насърчително.

Личен коментар:
Няма да крия, че имам особен интерес към ситуацията на ромите в Европа и винаги, когато мога, се опитвам да поставям въпроса за дискриминацията, расизма и пълното нежелание за двустранно решаване на проблемите. Защото смятам, че „интеграцията” би могла да бъде успешна само и единствено чрез разбиране на нуждите и уважаване на културата и на двете страни, а не чрез сляпо налагане на стандарти, удобни само за едните.
Много е трудно да се формира съзнание у хората, да им се покаже, че не етническият произход, не кръвта, а социалната йерархия и дълбоко вкоренените стереотипи, са причините за болезнената за всички ситуация на ромите – защото никой не живее доброволно в мизерия и този начин на живот не е избор, а принудителна маргинализация от едно общество, което иска да си затваря очите.
Трудно е и понякога изглежда почти невъзможно, но киното може да е един от начините да се реши този проблем. То притежава тази уникална способност по-реалистично и истински от всяко друго изкуство да пресъздава действителността. Затова винаги приветствам филми като „Епизод от живота на един събирач на старо желязо” или „Просто вятърът”. Няма значение дали имат определени слабости от чисто кинематографски характер, защото режисьорите им проявяват рядката смелост да говорят за проблеми, които никой не иска да чуе.

Стефка Цанева, специално за "Другото кино" от Берлин