Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

„АРИРАН” НА КИМ КИ-ДОК: ДА ЧУВСТВАШ ХАН


23.07.2012  Текст:  Андроника Мартонова

РЕЦЕНЗИИ

   

На 16-ия София Филм Фест през март т.г. гледахме разтърсващата филмова изповед („Ариран“) на знаменития южнокорейски режисьор Ким Ки-док (у нас сме свикнали да изписваме името му Ким Ки-Дук). Само преди няколко дни (в бр. 3 на сп. „Кино“) излезе интересна рецензия за филма, която предлагам на читателите на „Другото кино“, разбира се, с любезното съгласие на нейния автор – АНДРОНИКА МАРТОНОВА, доц. д-р по кинознание,  която е сред водещите специалисти по азиатско кино у нас.

„АРИРАН” НА КИМ КИ-ДОК: ДА ЧУВСТВАШ ХАН
(документална киноизповед по корейски)

„Ето още един различен филм на Ким Ки-док, който все пак е в стила му. Цялото му творчество се върти нагоре по тематичната спирала за вината и опрощението. За мен Ким Ки-Док е изключително талантлив. Много бърз режисьор. Това понякога е проблем за него. Защото той иска да разказва страшно много истории. Всички те кипят в главата му и изглежда така, че няма да има време да разкаже чрез киното си всичките, които го занимават. Същевременно Ким не може непрекъснато да прави филми.” 
Това ми каза в интервю преди осем години (през 2004, в София) немският продуцент Карл Баумгартнер. Днес, парадоксално или не, разбрах, че тези думи звучат още по-точно и не са изгубили значимостта си. Даже напротив.
Те се отнасят и до великолепната притча на режисьора, изпълнена с дълбоките послания на корейската религиозно-философска традиция - своеобразният връх в кариерата му: „Пролет, лято, есен, зима и пак пролет”(1). Съотнесено обаче към най-новия му документален филм „Ариран”(2), казаното от Баумгартнер търпи друг прочит, който дори зазвучава някак пророчески и създава непоколебимото усещане за изключително филигранно познаване на душевно-менталния мир на Ким. Мир, който присъства неминуемо както вътре, така и извън филмотворчеството на корееца. И това става крайно осезаемо, защото всъщност „Ариран” е изпълнен с автоцитати и самонаблюдения от „Пролет, лято…” (където в епизод „Зима” режисьорът играе ролята на монаха, който побеждава себе си.) Мир, без който надали и може да се прави изкуство.
---------------------------------- 
(1) Баумгартнер е продуцент на този филм на Ким.
(2) „Ариран” е правилното изписване на заглавието, при което отпада „г”-то маркиращо носовката в края при транскрибирането на български.

„По време на снимките наСън(2009) една от актрисите за малко да пострада фатално. Докато снимахме сцената, в която се опитва да се самоубие, в един момент тя наистина увисна безпомощно във въздуха, без някой да може да ù помогне по какъвто и да било начин. За щастие, за всеки случай под краката ù бяхме поставили 50-сантиметрова стълба. Ако не бях скочил върху стълбата и не бях развързал въжето бързо... Известно време не бях на себе си и плачех постоянно, но никой не подозираше за това. Инцидентът, който не искам да си спомням, ме накара да обърна поглед назад.” – казва Ким Ки-док. И оттук започва мъчителното раждане на „Ариран”. Преди това обаче режисьорът се оттегля от света на киното, на хората, на думите… Затваря се съвсем сам (единствено с котката си) в примитивна паянтова колиба, в буквално скотски условия. Превръща се в конфуцианец-отшелник(3). Топли се на примус, спи в чувал, майстори от разни изхвърлени непотребни части кафеварка и други приспособления, разглобява и почиства оръжие.
-------------------------------------
(3) Определение, което принадлежи на проф. Александър Федотов и е съвсем точно в своята парадоксалност и противоречивост – та основното призвание на конфуцианецът е да е част от, и да служи на обществото, а не да се изолира. Оттегляйки се – умира.

Единствените високотехнологични вещи, с които не се разделя са малка видео камера и компютър. И след дълъг период започва да се (само)снима. Да разказва. Да се ругае. Да се самоанализира. Плаче. Пустосва. Пие. Псува. Пее. Споделя. Всичко – живота си, филмите си, мислите си. Ким Ки-док такъв какъв е. Неподправен. Ким Ки-док търсещ отговора на въпроса „Кой съм аз?”. Искрен.
„Ариран” е повече от автобиография, той е своеобразен „Дневник на скръбта” (ако направим алюзия с Барт). Може да бъде приет по толкова различни начини, според гледната точка и нагласа на възприятие от страна на зрителя: като нарцистично освобождение, като ексхибиционистично саморазкъсване, като безпомощно търсене на утеха, свръхинтимно лутане из лабиринтите на душата, като екстравагантна режисьорска поза, самонаказваща егото изповед. При всички положения обаче документалният филм на корееца е пречистващ катарзис. Най-вече за него. Доказателството за това е, че след три годишна пауза той отново снима филм, който е озаглавен „Амин”, а най-новият пък се казва "Пиета" (2012).  И лично за мен – е лишен от звездна суета. Спечелва ме с разсъбличането на невидимата кожа на режисьорското величие, с оголването си до най-човешката естественост. С желанието да бъдеш себе си, а не филмите си. Да бъдеш повече от филмите си, въпреки тях. Като предчувствие в далечната 2004 година, много преди да предполага, че въобще е възможно някога да стигне до състоянията изобразени в „Ариран”, Ким Ки-док казва в едно интервю: „Човек, който иска да живее дълго не трябва да се занимава с кино. Когато снимаш, изживяваш живота на всички твои персонажи, а собственият ти живот минава покрай теб незабележимо.” (4)

---------------------------------------
(4) Самсонов, Георгий. Ким Ки Док: Зима – это моя жизнь. http://www.cinemasia.ru/docs/sections/5/_40/_2/402.html (10.11.2004)

Киноезикът на Ким Ки-док винаги е обект на многопосочни тълкувания. В родната си страна режисьорът не е толкова популярен, колкото в западните интелектуални среди, за които е абсолютният флагман на корейското ново артхаус кино. В Страната на утринната свежест (eдно от поетичните названия на Корея) често го смятат за шокиращ автор, не представящ достоверно действителността. Преди да стане режисьор самият Ким професионално се занимавал с живопис и история на изкуството в Париж. Дебютира в киното през 1996 година с “Дивото животно”. Четиринадесет години той е образец за трескав работохолизъм, оригинално драматургично въображение, уникална бързина на снимачния процес, ясна представа какво точно иска да направи и въобще свръх производителност: режисьор е на 17 филма, сценарист на 20, продуцент на 10, монтажист на 8…. Каквато и брутално-невероятна история да разказва, Ким Ки-док изпълва екрана с високоволтово емоционално напрежение, което непрекъснато сменя честотата и фазите си, с една едничка цел – майсторски да прокара посланието си. Но същевременно режисьорът не го афишира дидактично и не го преекспонира. А го насища с болезненост до крайност, изстрадва, утешава, умиротворява. Оставяйки накрая, след себе си и след филмите си дълбоки, впечатляващи следи.
Причината за написването на този текст не е свързана единствено с утилитарното представяне на „Ариран” в програмата Международния София филм фест 2012. Поводът е, че зрителите, които очакваха с нетърпение новата лента на Ким Ки-док, след прожекциите й се разделиха на две крайни позиции. (5)
--------------------------------------------
(5) Интересното е, че същото разделение се наблюдава и във форумите, където се дискутира кинотворбата.

Едните заявиха тотален отказ от приемането на „Ариран”, другите – съпреживяваха заедно с корееца дългото пътешествие на психологичното му очистване пред камерата. Всъщност настоящият „анализ” е приближаване. Той е базисен опит за видимост на залегналия културологичен пласт в тъканта на творбата. Фокусът, който е и вид ключ за отваряне, възприемане на документалния филм на Ким Ки-док е конкретна категория – т.нар. „хан”, дефинираща специфична и твърде характерна за корейската сензитивна битийност. Дори нещо повече – хан е еманация и алтер его на това което можем да наречем корейска изконност, и няма еквивалент в близките културологични пространства на Източна Азия.
В категорията се приютяват състояния (някои от тях безспорно противоречиви): „остра, силно пронизваща или пък тлееща дълбока болка”, „мъка”, „тъга”, „меланхолия”, „разочарование”, но и също така - “неутолено желание” и „сила живот”.(6) Като условието е те да не са намерили екстериоризация, външен израз и проява, което пък предполага масирано натрупване на енергия и в даден момент взривното й, експулсивно освобождаване до трагични измерения. Същевременно всичките тези определения в своята цялост могат да съществуват като комплекс и отново да реализират хан. Не случайно самите корейци наричат категорията „емоционална утайка на ума”, а можем да добавим - и на душата. Затова и те казват „натрупва ми се хан”.
-----------------------------------------------
(6) Впрочем проблемът за хан е много добре и детайлно проследен в контекста на литературата и отчасти изкуствата в разработките на кореистката Яница Иванова. Виж също така и: Болка и надежда в “Моето сърце”. – В:Утринна свежест в кадър. София, Мултимедийно студио Yes Caro, 2006, с.95-101

Един от възможните пътища за отърсване и спасяване от хан е чрез неговото проявление в изкуството. Защото хан може да бъде и опасен, да наранява (притежателят му, но и околните), да предизвиква чуждо страдание и насилие.
За по-голяма яснота може да се даде прекрасен пример с епизод от творба на друг голям корейски режисьор, от когото цяло поколение автори, в това число и Ким Ки-док, са се учили: Им Куон-тхек. Филмът е „Сопхьондже” (1993, буквално Източна песен), който разказва за живота на скитащо семейство - баща с две деца, момченце и сляпо момиче, певци на пхансори.(7) Възрастният музикант обучава дъщеричката си да пее, докато момчето акомпанира на ударен инструмент. Но на невръстното дете все не му се получава така търсеното и желано образцово изпълнение. След като я кара (и карайки й се) многократно да повтори рефрена, бащата избухва, като и казва, че никога няма да и се получи пхансори-то, ако не изпитва достатъчна силна доза хан…
------------------------------------------------
(7) Вид традиционна корейска песен, отличаваща се с характерна гърлена вокална техника, силен текст, драматични и трагични интенции, невероятно експресивно изпълнение и вълнуваща актьорска интерпретация, която редува пеене, речетатив, декламация. Често пхансори е и вид моноспектакъл. (повече виж: Влаева, Иванка. Музика по пътя на коприната. София, Унискорп, 2009, с. 260-274 и с. 309-317

Може би точно тук трябва да се върнем към документалния филм на Ким Ки-док и по-точно неговото заглавие. „Ариран” е и името на най-емблематичната песен на Корея, която се знае от всеки в страната. По същество е много красива, любовна песен, в която се говори за раздяла с любимия, и хилядите непреодолими хълмове които отдалечават безвъзвратно хората… Никак не случайно Ким я изпява и във филма си. Като чисто пхансори. Като истинско, корейско хан.

А ето как режисьорът обобщава целия си документален проект, донесъл му и приз от фестивала в Кан през 2011, в секция „Особен поглед”: „Ариран... Нека се понеса над хълмовете Ариран… Нагоре, надолу... Тъжен, извън себе си от радост... Наранен, щастлив... Зает с това или онова... Всички емоции, които изпитваме през живота си... Безброй многото хора, които срещнах, докато снимах филмите си... Отношенията, които създаваме, наглед вечни, а могат да се скъсат лесно като тънка хартия... Жестоките рани, които съм нанесъл (и получил) на тези, които са ме изоставили... Всички ние, омагьосани от любовта, страстта, омразата и импулса да убиваме... За мен всичко това е събрано в „Ариран” (филмът – бел.авт.). Не съжалявам, че прекарах живота си във филмите, но все още не мога и да живея без филми. Искам да вървя напред, редом до филмите си.”   
Ким Ки-док.



Коментари (1)


     

  

ФИЛМИ НА ФОКУС





 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание